автор: vboychev

София, 4:12 сутринта...
Някой тихо похърква зад западния ъгъл на бившето кино.
Стената на която съм се подпрял е изключително влажна и студена, като ръката на недоспала кърмачка... Загледал съм се в едно проскубано куче, което се опитва да открие нещо под купчина вехти парцали... Усещам миризмата му от двадесетината метра, които ни разделят; слава Богу то не усеща моята, а тя е доста осезаема според мен - миризма на страх, на много мръсна съвест и на опикани гащи... Опитвам се да се позагърна с плакат на филм, който не съм гледал, но не съжалявам за това, просто нямам сили да мисля за искуство в този момент... Знам, че и да не съм луд, пак ще ми се наложи да намеря нещо за ядене, за пиене, за успокояване на нервите и болките в корема и ставите... Отгоре се чува шум - някакво гъргорене, плясък на мокър парцал върху теракотен под или голо теме, скърцане на стари пружини и пак тишина... Въздухът започва леко, но настоятелно да реже преградата между двете ми ноздри и да изостря обонянието ми към никакво... Проскубаният помияр все още не успява да открие какво са били парцалите преди да станат такива, но усърдието му явно скоро ще бъде възнаградено, защото ровенето вече е съпроводено с леко нетърпеливи скимтежи, а иначе подвитата под гениталиите опашка се развява като опълченско знаме... Очите ми започват да парят и да сълзят, но аз не им обръщам внимание, защото от отсрещната сграда излиза
ОБЕКТЪТ
и без да се огледа тръгва наляво отдалечавайки се от моята конспиративност... До началото на подлеза има точно тридесет и осем метра, както съм измерил по-рано; колите са паркирани плътно от другата страна на улицата и видимостта ми е прекрасна... Освобождавам предпазителя когато ОБЕКТЪТ достига двадесет и петия метър и тръгвам тихо и леко, но бързо към колоната за плакати в десния ъгъл на входа на бившето кино...
На десетия метър ОБЕКТЪТ внезапно спря... Явно заглушителят не бе достатъчно ефективен, а и студената тишина на утрото не предоставя особено много възможности да прикриеш изстрел, пък бил той и заглушен... Но на мен вече не ми пукаше - бях си пръснал главата през дясното слепоочие...
А жената, която обичах, се огледа плахо назад, премести любимия ми тъмно кестеняв, буен кичур коса зад ухото си и хукна към входа на подлеза...