автор: siromah

Яро­с­тен ку­че­ш­ки лай ог­ла­ся­ше го­ра­та. Бе­г­ле­цът про­дъл­жа­ва­ше да ти­ча по мал­ка­та гор­с­ка пъ­те­ка, но бе­ше явно, че си­ли­те му го на­пу­с­кат. Са­мо да ус­пе­е­ше да пре­х­вър­ли ри­да! От дру­га­та стра­на на пла­ни­на­та бе­ше сво­бо­дата. Бе­г­ле­цът изо­с­та­ви пъ­те­ка­та и за­по­ч­на да се ка­те­ри ме­ж­ду ска­ли­те. Ку­че­ш­ки­ят лай и гла­со­ве­те на па­т­ру­лите за­по­ч­на­ха да се при­б­ли­жа­ват. Пръ­с­ти­те му сгра­б­чи­ха края на скал­ния ръб, а кра­кът му в съ­що­то вре­ме се вмъ­к­на в ед­на пу­к­на­ти­на встра­ни. Още мал­ко уси­лие. Той по­г­лед­на на­го­ре. Сил­ни­те лъ­чи на слън­це­то го за­с­ле­пи­ха и го на­ка­ра­ха да за­ми­жи. Мо­же би бе­ше не по­ве­че от 20 ме­т­ра до вър­ха и... до сво­бо­да­та! ...

Но­к­ти­те му се из­по­чу­пи­ха, пръ­с­ти­те му се ожу­ли­ха до кръв от ос­т­ри­те ръ­бо­ве. Но той не се от­ка­з­ва­ше и про­дъл­жа­ва­ше да се ка­те­ри. За­ла­вя­ше се за ска­ли­те с ка­к­во­то мо­же­ше, но не спи­ра­ше своя ус­т­рем нагоре...

– Ей, го там! – из­ви­ка ня­кой и ав­то­ма­тите за­лаяха.

Дъжд от кур­шу­ми се по­си­па око­ло не­го, ня­кол­ко къ­са от ска­ли­те се отчупиха и по­ле­тя­ха на­до­лу. Ис­тин­с­ко чу­до бе­ше, че ос­та­на не­в­ре­дим. А мо­же би то­ва бе­ше Бо­жи знак? !

До­ти­ча войник с ку­че, по­с­ле­д­ван по пе­ти­те от сер­жант.

– Стре­ляй, иди­от! – из­ре­ва ди­во сер­жан­тът. – Ще се из­мъ­к­не!

Бе­г­ле­цът бе­ше вече са­мо на ня­кол­ко ме­т­ра от вър­ха. Смър­то­но­с­ното ято от кур­шу­ми по­ле­тя към не­го. И от­но­во ка­то по чу­до той ос­та­на не­за­се­г­нат. Слънчевите лъчи заслепяваха стрелците и те не можеха да се прицелват. Безразборната стрел­ба на ка­ла­ш­ни­ците за­г­лъ­х­на. Сер­жан­тът из­ре­ва и на­со­чи своя “Ма­ка­ров”. Пър­ви­ят кур­шум пречупи ед­но ра­с­те­ние встра­ни от не­го, вто­рият го улу­чи в кра­ка. Бе­г­ле­цът изо­х­ка, но про­дъл­жи да се ка­те­ри. Още мал­ко...

Ръ­ка­та му се до­б­ра до вър­ха на скал­на­та пло­ща­д­ка. Тря­б­ва­ше са­мо да се пре­х­вър­ли и... бе­ше спа­сен! С по­с­ле­д­но уси­лие на во­ля­та бе­г­ле­цът се на­б­ра на му­с­ку­ли. Той по­ч­ти се пре­х­вър­ли на скал­на­та пло­ща­д­ка, ко­га­то тре­тият кур­шум го уда­ри в гър­ба. Пръ­с­ти­те му се раз­т­во­ри­ха и той по­ле­тя на­до­лу...

Бе­ше пре­ма­зан след же­с­то­ко­то па­да­не, но не се пре­да­ва­ше. Пъл­зе­ше ка­то на­с­тъ­па­на змия и се опи­т­ва­ше да се добере до пъ­те­ка­та. Гра­ни­чар­с­ко­то ку­че из­лая и ско­чи. С по­мъ­т­ня­ло съ­з­на­ние беглецът раз­б­ра, че вси­ч­ко е свър­ше­но. Ос­т­ри­те зъ­би на ку­че­то се впи­ха в кра­ка му...

.....

Раз­ру­ха­та от­да­в­на бе­ше об­х­ва­на­ла ста­ра­та кре­пост – за­т­вор. По­с­т­ро­е­на пре­ди ня­кол­косто­тин го­ди­ни от тур­с­кия сул­тан за за­то­ча­ва­не на поборниците, тя днес про­дъл­жа­ва­ше да слу­жи на но­ви­те си го­с­по­да­ри. “Кър­ва­ва­та во­дени­ца” бе­ше не­й­но­то име и хо­ра­та с тре­пе­ре­щи ръ­це со­че­ха на юг, къ­де­то се из­ди­га­ше зло­ве­ща­та ка­мен­на гра­ма­да. Но­се­ха се слу­хо­ве, че в ог­ром­ни­те по­д­зем­ни ла­би­рин­ти още ски­тат ду­хо­ве­те на за­б­ра­ве­ни за­т­вор­ни­ци, за­то­че­ни тук в пър­ви­те дни след по­бе­да­та на “со­ци­а­ли­с­ти­че­с­ка­та ре­во­лю­ция”. Кой знае? Мо­же би бе­ше ис­ти­на. Ни­кой не зна­е­ше със си­гур­ност, за­що­то мно­зина пре­ко­ся­ва­ха по­д­ви­ж­ния дър­вен мост, но ни­кой не се връ­ща­ше на­зад. От дре­в­ни вре­ме­на бе­ше ос­та­нал и дъл­бо­кият ров, кой­то об­г­ра­ж­да­ше кре­по­ст­та от вси­ч­ки стра­ни. Той се­га бе­ше сух и на ме­с­та по­лу­за­си­пан с пя­сък и пръст, но ед­ва ли ня­кой би се ос­ме­лил да се при­б­ли­жи до ка­мен­на­та сте­на. Ши­ро­ки пу­к­на­ти­ни бя­ха по­ла­зи­ли ме­ж­ду каменните бло­ко­ве­, юж­на­та и из­то­ч­на­та ъг­ло­ви ку­ли бя­ха в пла­че­в­но съ­с­то­я­ние. Се­вер­на­та ку­ла бе­ше на­пъл­но сру­те­на и през зе­е­ща­та триме­т­ро­ва ду­п­ка в сте­на­та чо­век мо­же­ше да се про­мъ­к­не във въ­т­ре­ш­ния двор на кре­по­ст­та. Пле­ве­ли, бу­ре­ни и те­с­но­ли­с­та ко­п­ри­ва, бя­ха плъ­з­на­ли на­в­ся­къ­де. Дър­ве­на­та ба­ра­ка се на­ми­ра­ше в дру­гия край на за­пу­с­те­лия двор.

Ка­ру­ца­рят ши­б­на му­ле­то с кам­ши­ка и го по­д­ка­ни да по­бър­за.

– Ди-й, Мар­ко, ди-й. И ти ос­та­ря ка­то ме­не, ду­ши­цо!

Му­ле­то не по­с­лу­ша своя го­с­по­дар и се спря да от­къ­с­не един ма­га­ре­ш­ки бо­дил.

– Ди-й, ле­ни­ве­цо! – ста­ре­цът раз­ма­ха кам­ши­ка. – Ко­га­то свър­шим ра­бо­та­та, ще ядеш ма­га­ре­ш­ки бо­ди­ли на ко­рем!

Жи­во­т­но­то из­ре­ва, за да из­ка­же сво­е­то не­съ­г­ла­сие, но ста­ре­цът не се ос­та­ви да бъ­де по­бе­ден от де­бе­ло­г­ла­ва­та ма­га­ре­ш­ка при­ро­да. Кам­ши­кът за­и­г­ра и му­ле­то се за­ти­ча, за­б­ра­вяй­ки за ма­га­ре­ш­ките тръ­ни. В за­д­ния край на ка­ру­ца­та се дру­са­ха те­ла­та на два­ма за­т­вор­ника. Едното бе­ше му­с­ку­ле­с­то и с гру­би ръ­це. Ли­це­то – об­ра­с­ло в гъ­с­та бра­да – бе­ше за­с­ти­на­ло в ма­с­ка на без­по­ща­д­на твърдост. Ля­во­то око беше извадено. На това мя­с­то зе­е­ше гро­з­на чер­на ду­п­ка, по ко­я­то бя­ха плъ­з­на­ли му­хи и бе­ли чер­веи. Пар­чен­ца мо­зък и за­съ­х­на­ла кръв се бя­ха по­ле­пи­ли по ко­са­та и по яка­та на за­т­вор­ни­че­с­ка­та ри­за. Ро­як му­хи бръм­ча­ха око­ло гла­ва­та му. Вто­ри­ят за­т­вор­ник бе­ше по-млад. Тя­ло­то се бе­ше превърнало на ске­лет, ли­це­то бе­ше бле­до и из­пи­то. Око­ло гърлото има­ше си­ни­ни и кър­ва­ви стру­пеи. На кра­ка­та се ви­ж­да­ха сле­ди от око­ви­, ко­и­то бе­ше но­сил – ко­жа­та бе­ше про­т­ри­та и разранена.

Два­ма­та за­т­вор­ни­ци бя­ха един­с­т­ве­ни­те, ко­и­то ста­ре­цът днес тря­б­ва­ше да от­во­зи до дър­ве­на­та ба­ра­ка. Ко­га­то свър­ше­ше работата, той мо­же­ше да се из­ле­г­не на слън­це и да се пре­пи­ча на во­ля...

– Пр-р-р... Стой! – ста­ре­цът ско­чи че­в­ръ­с­то и хва­на му­ле­то за му­цу­на­та. – На­зад, Мар­ко!

Той из­вър­тя ка­ру­ца­та на­зад и на­ля­во, до­ка­то за­д­на­та част се оп­ря до дър­ве­на­та вра­та. Пра­се­та­та чу­ха шу­ма и за­по­ч­на­ха да гру­х­тят. Те бя­ха ка­с­т­ри­ра­ни от ве­те­ри­на­ря в началото на годината и ня­кои от тях те­жа­ха по­ве­че от 150 кг. Пра­се­тата бя­ха чер­ни, с ед­ра ка­то ежо­ви бо­дли че­ти­на. Те бя­ха източно-балканска по­ро­да, ко­я­то во­де­ше сво­е­то на­ча­ло от ди­ви­те свине. Те­зи животни има­ха из­к­лю­чи­тел­но вку­с­но ме­со и тънка сланина. Едното пра­се из­г­ру­х­тя и за­с­та­на до вра­та­та. То бе­ше хи­т­ро ка­то ли­си­ца и зна­е­ше, че ко­га­то ид­ва­ ста­ре­цът, с не­го оби­к­но­ве­но при­с­ти­га­ и “хра­на­та”.Животното из­г­ру­х­тя отново и из­бу­та един на­хал­ник, кой­то се опи­та да за­е­ме по-до­б­ра по­зи­ция от не­го.

– Сто­-о-­о-й! – из­ви­ка ста­ре­цът. – Да не си по­с­мял да мръ­д­неш, че те пре­би­вам!
Му­ле­то за­с­та­на не­по­д­ви­жно. Ста­ре­цът сва­ли за­д­ния ка­пак и го оп­ря до ля­ва­та ра­к­ла.

– Къ­де ли са про­к­ле­ти­те клю­чо­ве? - От­въ­т­ре няколко пра­се­та на­ти­с­ка­ха вра­та­та и кви­ча­ха не­тър­пе­ли­во. – Ос­та­ря­ваш и ог­лу­пя­ваш, стар­че! – ре­че той на се­бе си и за­по­ч­на да пре­тър­с­ва джо­бо­ве­те си с пъ­ш­ка­не.

На­к­рая от­к­ри клю­чо­ве­те, къ­де­то най-мал­ко оча­к­ва­ше и из­дър­па тру­па на по-въз­ра­с­т­ния за­т­вор­ник за кра­ка­та. - Уф, как ми­ри­ше, дя­вол да го взе­ме! Ста­ре­цът се хва­на за но­са и се на­м­ръ­щи. Ми­ри­з­ма­та бе­ше не­по­но­си­ма. Въпреки това той пребърка дрехите на нещастника.

– Ни­що ня­ма про­к­ле­т­ни­кът в джо­бо­ве­те си! – из­ру­га ста­ре­цът и разма­ха ръ­ка да про­го­ни на­хал­на му­ха.

Един­с­т­ве­но­то нещо, ко­е­то на­ме­ри, бе­ше ръ­ж­дя­сал пи­рон, ня­кол­ко ко­п­че­та и пар­че свещ. Ка­ру­ца­рят из­дър­па и вто­рия за­т­вор­ник и кра­ка­та му уви­с­на­ха вън от ка­ру­ца­та.

– И тоя ня­ма ни­що! Бе­ден ка­то цър­ко­в­на ми­ш­ка! – ста­ре­цът се из­п­лю пре­з­ри­тел­но.

– Ни­ка­къв ке­ле­пир в по­с­ле­д­но вре­ме! – из­сум­тя той и из­бу­та ед­рия за­т­вор­ник от ка­ру­ца­та. Той се преметна и се оп­ря на вра­та­та. Пра­се­та­та по­ду­ши­ха чо­ве­ш­ка­та кръв и за­г­ру­х­тя­ха нетърпеливо.



– По­бе­с­ня­ха про­к­ле­т­ни­ци­те! – из­ру­га ка­ру­ца­рят и раз­ма­ха кам­ши­ка. – На­зад! На­зад ви ка­з­вам!



Пра­се­та­та се втур­на­ха към от­во­ре­на­та вра­та, но ста­ре­цът ги по­с­ре­щ­на с тоягата, об­си­п­вай­ки с ще­д­ри уда­ри уши­те, зур­ли­те и де­бе­ли­те им бу­то­ве. Жи­во­т­ни­те от­с­тъ­пи­ха на­зад, кви­чей­ки жа­ло­ви­то.



Ста­ре­цът се въз­по­л­з­ва ло­в­ко от мо­мен­та и примъкна въ­т­ре тру­па на му­с­ку­ле­с­тия за­т­вор­ник. Ед­ва ус­пя да от­с­тъ­пи на­зад и да хло­п­не вра­та­та, пре­ди пра­се­та­та да се на­х­вър­лят хи­щ­но вър­ху пля­ч­ка­та. Те за­о­би­ко­ли­ха тя­ло­то на за­т­вор­ни­ка ка­то ле­шо­я­ди и за­по­ч­на­ха да къ­сат ме­со­то му с ос­т­ри­те си зъ­би.



– Уф, про­к­ле­т­ни­ци­те! – ста­ре­цът из­бър­са пот­та от че­ло­то си. – Ако не вни­ма­вам, ня­кой път ще ме изя­дат и ме­не!



Той по­д­п­ря тру­па на вто­рия за­т­вор­ник до вра­та­та и се­д­на да си по­чи­не. Му­ле­то из­ре­ва, ся­каш да по­д­се­ти своя го­с­по­дар, че е гла­д­но.







До­б­ре, до­б­ре. Раз­б­рах, Мар­ко.



Ста­ре­цът се на­ди­г­на с не­о­хо­та и сва­ли юздата на жи­во­т­но­то. Той за­вър­за края на по­во­ди­те за ка­ру­ца­та. Му­ле­то не за­ча­ка по­д­ка­на и се на­х­вър­ли ла­ко­мо вър­ху ма­га­ре­ш­ки­те тръ­ни. Ста­ре­цът по­чу­в­с­т­ва, че ко­ре­ма му стър­же и из­ва­ди тор­би­ч­ка­та си. Обя­дът му бе­ше прост – пар­че сла­ни­на, гла­ва лук, ко­мат хляб, един до­мат и ед­на кра­с­та­ви­ца. Той из­ва­ди джо­б­но­то си но­ж­че и на­ря­за сла­ни­на­та на тънки резени.







Ех, да има­ше малко чер­ве­но ви­но! – из­пъ­ш­ка той и че­ло­то му се на­б­ръ­ч­ка. Ка­ру­ца­рят въз­дъ­х­на и за­дъ­в­ка сла­ни­ната с без­зъ­ба­та си ус­та...



През това време от тру­па на за­т­вор­ни­ка бя­ха ос­та­на­ли ... са­мо ед­ри­те ко­с­ти и част от че­ре­па му. Вси­ч­ко дру­го – дре­б­ни ко­с­ти и су­хо­жи­лия, ме­со и въ­т­ре­ш­но­с­ти­те му, бя­ха оме­те­ни до шу­ш­ка.Първото голямо прасе, ко­е­то ус­пя да из­мъ­к­не лъ­в­с­кия пай от пля­ч­ка­та, из­г­ру­х­тя от не­до­вол­с­т­во и се при­б­ли­жи до вра­та­та като за­по­ч­на да ду­ши с острата си зур­ла. То мо­же­ше да по­ми­ри­ше кръ­в­та. От­вън има­ше още не­що за яде­не. Черният звяр из­г­ру­х­тя ядо­са­но и блъсна вра­та­та.Тя не по­м­ръ­д­на.Той връ­х­ле­тя от­но­во, хвър­ляй­ки се с ця­ла­та си те­жест. Тя из­п­ра­щя и ед­на дъ­с­ка по­да­де. Още ве­д­нъж и дъ­с­ка­та от­с­ко­чи. Пра­се­то изгрухтя от за­до­вол­с­т­во и пъ­х­на зур­ла­та си в от­во­ра. Тру­път на мла­дия за­т­вор­ник бе­ше свле­чен на­с­т­ра­ни на зе­мя­та. Кра­кът му се бе­ше из­пъ­нал и по­ч­ти до­ко­с­ва­ше вра­та­та. Гла­ва­та на свинята се вмъ­к­на до­к­рай в ду­п­ка­та и за­ха­па го­ло­то стъ­па­ло...



......
“Мър­т­ве­цът” из­с­те­на в съ­ня си и се раз­мър­да. Бол­ка­та бе­ше тол­ко­ва ис­тин­с­ка! Той ско­чи и се озо­ва... очи в очи с чер­ната муцуна. Пра­се­то се стъписа ви­ж­дай­ки, че жер­т­ва­та му мър­да. И все пак ми­ри­з­ма­та на кръвта, ко­я­то се сти­ча­ше по стъ­па­ло­то на вой­ни­ка, му да­де ку­раж. То из­г­ру­х­тя войн­с­т­ве­но и на­пъ­ха до­к­рая гла­ва­та си в от­во­ра. Кър­ва­ва­та му зур­ла се от­во­ри хи­щ­но и по­ч­ти се до­ко­па до чо­ве­ш­ка­та плът. За­т­вор­ни­кът вди­г­на дъ­с­ка­та и с все си­ла я сто­ва­ри в гла­ва­та на хи­щ­ни­ка. Един пи­рон се за­би в зур­ла­та му. Пра­се­то из­к­ви­ча от бол­ка и по­бя­г­на на­зад. Оби­к­но­ве­но жер­т­ви­те му не се съ­п­ро­ти­в­ля­ва­ха. Вой­ни­кът се свле­че от­но­во на зе­мя­та. Си­ли­те му го на­пу­с­на­ха. Той по­ле­жа ня­кол­ко ми­ну­ти, ди­шай­ки те­ж­ко. Ог­не­на жажда изгаряше гър­ло­то му. “Ех, да има­ше да пийна мал­ко во­ди­ца!” – по­ми­с­ли си той. На­ди­г­на се на ла­кът и се ог­ле­да. Не­що чер­но се дви­же­ше на него­ля­мо раз­с­то­я­ние от не­го. Чо­век? ! Не, бе­ше пре­ка­ле­но го­ля­мо.



“Не­що­то” из­ре­ва и вой­ни­кът се до­се­ти, че е ма­га­ре.



“То ще ми по­мо­г­не да се из­мъ­к­на! Са­мо да ус­пея да го хва­на!”



Вой­ни­кът за­пъл­зя на ла­к­ти.Сърцето му биеше до пръсване. Той из­ве­д­нъж тре­п­на. Чо­век! Под сян­ка­та на ка­ру­ца­та бе­ше по­ле­г­нал ня­кой и шум­но по­хър­к­ва­ше. Мо­же би е тъм­ни­чар? ! – ми­на тре­во­ж­на ми­съл през гла­ва­та му. “Не бъ­ди глу­пав! – уко­ри се той. – Ка­к­во ще тър­си тук тъм­ни­ча­рят? Си­гур­но е ня­кой друг!”



Вой­ни­кът за­пъл­зя към ка­ру­ца­ря, вди­гай­ки от зе­мя­та един ос­тър кол.



Той бла­же­но се бе­ше ус­ми­х­нал в съ­ня си. За­т­вор­ни­кът за­х­вър­ли ко­ла.



Сър­це­то не му да­ва­ше да убие ста­ре­ца, кой­то спе­ше ка­то но­во­ро­де­н. По­г­ле­дът му се спря на бо­х­ча­та и очи­те му све­т­на­ха. Вой­ни­кът я раз­гър­на вни­ма­тел­но, от­к­ри­вай­ки брус сла­ни­на, ед­на бу­ца по­жъл­тя­ло си­ре­не, на­че­на­та гла­ва лук, по­ло­вин до­мат, пар­че кра­с­та­ви­ца и къс хляб. Ус­та­та му се на­пъл­ни със слюн­ки. Ис­тин­с­ка хра­на! Не ка­то по­ми­я­та, ко­я­то да­ва­ха в за­т­во­ра. Вой­ни­кът лакомо оме­те сла­ни­на­та с хляба, съ­що до­ма­та и гла­ва­та лук. Той по­чу­в­с­т­ва как тя­ло­то му се из­пъл­ва с енер­гия. Ста­ре­цът из­мърмори не­що в съ­ня си и се раз­мър­да. Вой­ни­кът из­т­ръ­п­на. “Ами ако се съ­бу­ди?!” До­с­та­тъ­ч­но е ня­кой да чуе ви­ка на ста­ре­ца и вси­ч­ко оти­ва­ше по дя­во­ли­те. “Про­с­ти ми, Бо­же! – ре­че за­т­вор­ни­кът. – Ня­ма да го уби­вам. Са­мо ще го пра­тя в без­съ­з­на­ние!”. Той на­ди­г­на дър­ве­ния кол...



За не­го­ва радост ста­ре­цът се обър­на на дру­га­та си стра­на и про­дъл­жи да хър­ка. Вой­ни­кът въз­дъ­х­на с об­ле­к­че­ние и хвър­ли дър­во­то.



“Един грях по-мал­ко! Бла­го­да­ря ти, Бо­же!”



Той сло­жи си­ре­не­то и кра­с­та­ви­ца­та в джо­ба си. Тях ще­ше да изя­де по-къ­с­но. А се­га тря­б­ва­ше да се опи­та да ях­не мулето. При­б­ли­жи се към жи­во­т­но­то, ко­е­то хру­па­ше ма­га­ре­ш­ки тръ­ни. То вди­г­на гла­ва и из­ре­ва. “Про­к­ле­то ма­га­ре! Ще съ­бу­ди дя­до­то!”



Вой­ни­кът се от­ка­за от пла­на си и за­по­ч­на да пъл­зи ме­ж­ду бо­ди­ли­те. Тръ­ни­те раз­къ­са­ха из­но­се­ния плат и за­по­ч­на­ха да де­рат плът­та му без­ми­ло­с­т­но. Той оба­че не се пре­да­ва­ше и про­дъл­жа­ва­ше да се вла­чи ме­ж­ду хра­с­ти­те. В един момент си­ли­те му го на­пу­с­на­ха и той из­гу­би съ­з­на­ние...



.....



Ог­не­ни­ят диск на слън­це­то бе­ше вече на път да се скрие зад хо­ри­зон­та, ко­га­то ста­ре­цът се съ­бу­ди. “Ама че юна­ш­ки сън му уда­рих! – про­те­г­на се той ле­ни­во и се про­зя. – Още един ден си оти­де. Къ­де ли е Мар­ко?” Ста­ре­цът се на­ди­г­на и се ог­ле­да. Му­ле­то се бе­ше из­ле­г­на­ло в пра­хо­ля­ка и си пра­ве­ше “прашна ба­ня”.



– До­б­ро жи­во­тин­че! – по­х­ва­ли го сто­па­ни­нът му. – Не­що се чу­в­с­т­вам пре­г­ла­д­нял. Я, да взе­ма да по­ха­п­на!



Той раз­гър­на бо­х­ча­та и ос­та­на с о­т­во­ре­на ус­та. Бе­ше пра­з­на! Има­ше са­мо ня­кол­ко тро­ши­ч­ки хляб. Ста­ре­цът се ог­ле­да сма­я­но, ся­каш оча­к­ва­ше от­ня­къ­де да се по­я­ви кра­де­цът и да си при­з­нае. Той по­ча­ка ми­ну­та-две, но ни­кой не се по­я­ви. ”Да не би да съм омел вси­ч­ко на обяд?! Умът за­по­ч­на да ми из­не­ве­ря­ва на­по­с­ле­дък!”



Не, не мо­же­ше да бъ­де! Сто­ма­хът му кър­ко­ре­ше ка­то червата на про­сяк. Той бе­ше ис­тин­с­ки гла­ден. Ста­ре­цът си спом­ни, че си от­ря­за пар­че от сла­ни­на­та с ре­зен до­мат. А къ­де ли се дя­на си­ре­не­то?! Си­гур­но про­к­ле­то­то муле ги е изя­ло!”



Мар­ко си па­се­ше кро­т­ко, без да по­до­зи­ра, че го на­бе­ж­да­ват в кра­ж­ба­та. Ако зна­е­ше, той би ог­ла­сил ме­с­т­но­ст­та с мощния си глас, за да до­ка­же не­вин­но­ст­та си.



“То­га­ва ще дам хра­на на пра­се­та­та за ве­че­ря и ще се при­бе­ра вкъ­щи!” – ре­че си ка­ру­ца­рят и се от­п­ра­ви към сви­нар­ни­ка.



“Къ­ща­та” му бе­ше мал­ка дър­ве­на ко­ли­ба на края на се­ло­то. Той гле­да­ше ед­но пра­се, ед­на ко­за и ня­кол­ко ко­ко­ш­ки. Си­ли за по­ве­че ня­ма­ше, а и не му бе­ше ну­ж­но. Ста­ре­цът се при­б­ли­жи до вра­та­та на сви­нар­ни­ка и раз­тър­ка очи­те си. Не, не мо­же­ше да бъ­де! Мно­го до­б­ре си спом­ня­ше, че ос­та­ви тру­па, оп­рян на ог­ра­да­та. Ка­к­во ли се бе­ше слу­чи­ло с тру­па на за­т­вор­ни­ка?! Къде беше изчезнал?



По­г­ле­дът му се спря на раз­ко­ва­на­та дъ­с­ка. В гла­ва­та му до­ле­тя ед­на ми­съл: “Пра­се­та­та са ог­ла­д­няли до­ка­то спях, раз­би­ли са вра­та­та и са от­мъ­к­на­ли тру­па на за­т­вор­ни­ка в сви­нар­ни­ка!”



То­ва, ка­то че за­до­во­ли лю­бо­пи­т­с­т­во­то му. “Мо­же би тря­б­ва да про­ве­ря и да се убе­дя с очи­те си!” – Той от­к­ре­х­на пре­д­па­з­ли­во вра­та­та на сви­нар­ни­ка, дър­жей­ки тоягата в ръ­ка­та си. Пра­се­та­та ни­ко­га не го бя­ха на­па­да­ли, за­що­то бя­ха ум­ни жи­во­т­ни и зна­е­ха, че той ги хра­ни. Раз­не­се се про­ни­зи­тел­но скър­ца­не на ръ­ж­дя­са­ли­те пан­ти. Пра­се­та­та чу­ха, че ня­кои ид­ва и ве­д­на­га из­с­ко­чи­ха от въ­т­ре­ш­на­та част на сви­нар­ни­ка. Во­ня­та, ко­я­то се но­се­ше, бе­ше ужа­с­на. Ста­ре­цът за­пу­ши но­са си и се обър­на. Зад вра­та­та лежаха ко­с­ти и че­реп, ко­и­то из­г­ле­ж­да­ха но­ви. “То­ва си­гур­но са ко­с­ти­те на Пър­во­би­т­ния звяр!” – ре­че си ста­ре­цът. Въ­п­ро­сът му ос­та­на за­га­д­ка, за­що­то в сле­д­ва­щия миг се по­ка­за голямото чер­но прасе. Бол­ка­та в ра­не­на­та му зур­ла, бе­ше при­тъ­пи­ла чу­в­с­т­во­то на страх и той връ­х­ле­тя вър­ху ка­ру­ца­ря. Ста­ре­цът не се стъ­пи­са и го по­с­ре­щ­на с тоягата. И друг път се бе­ше слу­ч­ва­ло ня­кое жи­во­т­но да го на­па­д­не до­ка­то ги хра­не­ше. Един удар през уши­те и зур­ла­та и на­хал­ни­кът по­бя­г­ва­ше с кви­че­не.



Свинята из­к­ви­ча от бол­ка, за­що­то ста­ре­цът го уда­ри по ра­не­на­та зур­ла.



– Кви­чиш, а?! – ухи­ли се той. – Ще ти... – той не ус­пя да до­вър­ши, за­що­то ос­ви­ре­пя­ло­то жи­во­т­но го блъ­с­на със зур­ла­та си и той се пре­ме­т­на на­зад.



– Ах ти, по­д­ла га­ди­но! – из­ру­га ста­ре­цът и се опи­та да се на­ди­г­не. – Аз ти сла­гам хляб в ус­та­та, а ти... Ей се­ги­ч­ка ще ти дам да раз­бе­реш!



Звярът го ата­ку­ва от­но­во, за­ха­п­вай­ки го за ръ­ка­та. Ка­ру­ца­рят изо­х­ка и из­пу­с­на кам­ши­ка.



– По­о­о­мо-о-­о-­ощ! – из­ви­ка той с все си­ла. – Пра­се­та­та ме на­па­д­на­ха!



За съ­жа­ле­ние ви­кът му ос­та­на не­чут. Ста­ре­цът се за­тътри към вра­та­та, ла­зей­ки ка­то жи­во­т­но на четири кра­ка. Чер­ното връ­х­ле­тя от­но­во, за­ха­п­вай­ки го за го­лия крак. Ка­ру­ца­рят про­п­ла­ка, но про­дъл­жи да пъл­зи. Още ня­кол­ко пра­се­та го на­о­би­ко­ли­ха, при­ма­ме­ни от ми­ри­з­ма­та на пря­с­на кръв.



Не­ща­с­т­ни­кът по­ч­ти се до­б­ра до вра­та­та, ко­га­то глу­т­ни­ца­та от ос­ви­ре­пе­ли пра­се­та се на­х­вър­ли вър­ху не­го. Ста­ре­цът се до­се­ти, че е об­ре­чен. От па­лач, той се бе­ше пре­вър­нал в жер­т­ва...



.....








– ... По­мо-о-ощ... – чу ня­ка­къв вик вой­ни­кът, кой­то ле­же­ше не­мо­щ­но в хра­с­ти­те. Той се из­п­ра­ви, но ко­ле­на­та му се огъ­на­ха и се свле­че об­ра­т­но в хра­с­ти­те.



– ... пра­се­та­та ме на­па­дат! ...



“О, Бо­же го­с­по­ди! – ре­че си вой­ни­кът. – Ста­ре­цът!”



Ужа­сът раз­тър­си из­не­мо­щя­ло­то му тя­ло и той за­ла­зи към сви­нар­ни­ка, спи­рай­ки от вре­ме на вре­ме да си по­е­ме дъх.



Не­о­ча­к­ва­но се раз­не­се чо­ве­ш­ко сте­на­ние и свин­с­ко гру­х­те­не, от ко­и­то ко­са­та му се из­п­ра­ви.



“Да­но да не е къ­с­но! – се по­мо­ли за­т­вор­ни­кът. – За­па­зи жи­во­та му, Бо­же!” Ко­га­то най-се­т­не се до­б­ра до вра­та­та на сви­нар­ни­ка - уви, бе­ше пре­ка­ле­но къ­с­но! Не­чо­ве­ш­ки стон се раз­не­се от ус­та­та на жер­т­ва­та и... то­ва бе­ше кра­ят. То­ва бе­ше мо­же би най-же­с­то­ка­та и мъ­чи­тел­на смърт, ко­я­то чо­век мо­же­ше да си по­ми­с­ли. Не да бъ­деш обе­сен. Или пък раз­с­т­ре­лян. Не да свър­шиш жи­во­та си на еле­к­т­ри­че­с­ки стол. Най-ко­ш­мар­на­та смърт бе­ше да бъ­деш изя­ден жив от чо­ве­ко­я­д­ци – пра­се­та. Раз­къ­сан къс по къс... Ня­кой ще ка­же – ка­к­ва бол­на фан­та­зия, ка­к­во из­в­ра­те­но въ­о­б­ра­же­ние има ав­то­рът! То­га­ва аз ще ка­жа: “Ела, чи­та­те­лю, в мо­я­та ро­д­на България и аз ще те за­ве­да в концент­ра­ци­о­ни­те ла­ге­ри, къ­де­то и до ден дне­шен лежат ко­с­тите на не­ща­с­т­ни­ци­те! Ня­кой ще ме уко­ри, че раз­п­ра­вям ужа­с­ни ис­то­рии, от ко­и­то бе­д­ни­те де­ца не мо­гат да за­т­во­рят очи и съ­ну­ват ко­ш­ма­ри. В по­ве­че­то ко­му­ни­с­ти­че­с­ки стра­ни те­зи ко­ш­ма­ри са ис­тин­с­ка­та дей­с­т­ви­тел­ност. Там хо­ра­та жи­ве­ят в ко­ш­ма­ри! Там хо­ра­та не гле­дат фил­ми на ужа­си­те, за­що­то жи­ве­ят в ре­ал­но­ст­та на ужа­си­те. Там хо­ра­та се мо­лят, ко­га­то се съ­бу­дят, ко­ш­ма­рът да е свър­шил, но уви – вси­ч­ко се по­в­та­ря от­но­во!



Та­зи ре­ал­ност се на­ри­ча ко­му­ни­зъм!...



.....













На за­пад ог­не­но­то кълбо на слън­це­то се тър­кул­на зад хо­ри­зон­та. Вой­ни­кът впре­г­на му­ле­то в ка­ру­ца­та. Юмур­лу­кът на ста­ре­цът бе­ше от­зад. Мо­же­ше да се за­гър­не с не­го и да се из­мъ­к­не не­за­бе­ля­за­но от кре­по­ст­та - за­т­вор. А до­ри и ня­кой да го ви­де­ше в тъм­но­то, би го взел за ста­ре­ца.



– Ди-й, Мар­ко! – из­ви­ка вой­ни­кът и ши­б­на му­ле­то с кам­ши­ка.



Дър­ве­на­та ка­ру­ца за­т­ро­по­ли в тъм­но­то към по­д­ви­ж­ния мост, къ­де­то бе­ше из­хо­дът от кре­по­ст­та. Не се ви­ж­да­ха ни­ка­к­ви стра­жи. Две­те ох­ра­ни­тел­ни ку­ли, ко­и­то се из­ди­га­ха от­ля­во и от­дя­с­но, бя­ха без­лю­д­ни.



За­т­вор­ни­кът ши­б­на му­ле­то и по­д­ка­ра ка­ру­ца­та по мо­с­та.



– Сто­-о-­ой! Кой там?! – две сен­ки из­с­ко­чи­ха от тъм­но­то.



– Кой мо­же да е? Гро­ба­рят! – сме­ло от­вър­на вой­ни­кът и се за­гър­на още по­ве­че в ямур­лу­ка.



– Мал­ко си за­къ­с­нял та­зи ве­чер, стар­че.



– Тря­б­ва­ше да на­х­ра­ня пра­се­та­та. Аз си гле­дам ра­бо­та­та съ­ве­с­т­но!



– Ние зна­ем как съ­ве­с­т­но си гле­даш ра­бо­та­та! – ухи­ли се пър­вия страж. Пре­пи­чаш се по цял ден на слън­це!



– А днес на вси­ч­ко от­го­ре се и ус­па! – по­д­х­вър­ли вто­рият страж и два­ма­та из­бу­х­на­ха в силен смях.



“Ста­ре­цът” се опи­та да въз­ра­зи, но ни­кой не го по­с­лу­ша. Той ши­б­на от­но­во му­ле­то и про­дъл­жи на­пред...



© Kolio Karpela Всички права запазени.