Викът ми се вряза в среднощната призрачна дреха -
разкъса смирените сенки на мисли добри.
Като хищни очи ме пронизаха ядно звезди.
Никой смъртен тогава не чу, не разбра, не усети...
Заслизаха глутници вълчи по стръмни пътеки,
свирепо прегласяше воят им остър и лют.
Прегризах страха си и тръгнах по техния път.
Никой хищник тогава не чу, не разбра, не усети...
Зажаднели клокочеха мътни подземни потоци,
прекършваше вятър на клоните смелия дух.
Раздавах на късове дребни остатъци дъх.
Стрелите на времето в него се целеха точно.
Сълзите превърнах на камък, а камъка - в прах.
Тогава видях празнотата на своите шепи...
Затърсих притихнала нишка пресипнало ехо -
по следата й тънка да се върна отново назад.