автор: siromah

– Подписвай, твойта мамка! – кметът удари с юмрук по масата. – Не разбираш ли, говедо такова! Докато не подпишеш, няма да излезеш от участъка!
– Нищо не подписвам! – отсече Спас. – Коли ме, беси ме, бий ме – не подписвам! Тая земя съм я наследил от баща ми, а той от своя баща. Тя се предава от поколение на поколение в моя род до днес.

– Не ме интересува дали си я наследил от баща си или от султана! – преряза го дългият като върлина кмет. – Подписвай, дебела селска кратуно!
– Не, земята си не давам! – продължи да упорства Спас. – Живота ми вземете, земята – не!
– Ще видим, ще видим! – усмихна се коварно кметът. – Отведете го в мазето! Като погладува няколко дни, ще засвири на друга цигулка!
Двамата милиционери го хванаха грубо под мишниците.
– Насам!
– Мърдай, говедо!
Милиционерът го срита в ребрата и се озъби:
– Не подписваш, а? Кулак с кулака ти неден! Враг на пролетариата! Да го обработя ли, старши? – обърна се той към кмета.
– Поотупай му гърбината, ама внимателно. Без счупени кости!
– Разбира се, старши! – ухили се милиционерът и размаха дървената палка. – Ще внимавам, обещавам!
Тръпки полазиха по гърба на Спас, но той не можеше да покаже слабост пред своите мъчители.
– Не ме е страх, гадове! – извика смело той. – Дядо ми е душил турските душмани с голи ръце, вие ли, сополанковци, ще ме изплашите?!
– Слизай надолу, твойта мамка! – изруга милиционерът и го блъсна надолу по тъмните стълби.
Двамата милиционери и жертвата се изгубиха в мазето. След малко се чуха приглушени викове.
Кметът се усмихна: “Ще подпише, къде ще ходи! Всички се отказаха от земята си в полза на ТКЗС-то, само той, кулакът, се дърпа назад! Буржоазна отрепка!”
Кой дявол го докара в това задънено село?! – намръщи се кметът. – “Всички негови другари бяха в големите градове по отговорни постове, а той – в това малко селце на края на света. И на всичкото отгоре дебелоглавите селяни му лазят по нервите. Той трябваше да прекърши Спас или скоро, много скоро, останалите селяци щяха да му се качат на главата.
Спирачките на черната волга изкърцаха пронизително и изкараха кмета от мислите му. Той подскочи от възбуда и погледна през прозореца.
– По дяволите! ДС! – помисли си и дъхът му секна.
Беше дочул, че тайни агенти на ДС обикаляла по селата, за да проверят как върви работата с образуването на новите ТКЗС-та. Той трескаво се замисли, чудейки се какво да каже на агентите. Някаква дебела селска глава не иска да подпише. Спас, най-богатият земевладелец в селото. Всички от неговите ниви бяха под вода – недалеч от реката, истински чернозем. Неговите съселяни, които владееха ниви в чукарите, подписаха с радост. Дори и рало не можеше да се забие в коравата, пълна с камъни земя. “Тая земя е само за развъждане на костенурки!” – шегуваше се Спас. Може би затова неговите съселяни не го обичаха. Защото беше прекодум и имаше най-хубавата земя в селото. Кулак. Истински кулак. До мозъка на костите си.
Кметът така и не усети кога агентът на ДС се беше изкачил по стълбите.
– Вие ли сте другарят...? – запита нисък мъж на средна възраст с хитро лисиче лице.
– Да, аз съм, другарю..., – кметът усети как ледени тръпки полазват по гърба му...
– Е, как си, кмете? Чух, че жената ти родила. Честита рожба!
Агентът от ДС искаше да покаже, че нищо скрито не остава от него.
– Благодаря, другарю...
– Лозанов, Докъде стигнахте с ТКЗС-тата?
– Всички подписаха, само...
– Остави ме да позная – усмихна се презрително агентът. – Старият кулак отново. Спас, нали?!
Кметът не се изненада от осведомеността на ДС. Те имаха уши навсякъде.
– Знаеш ли каква е слабостта ти, кмете? – намръщи се ДС-то. – Станал си много мекошав! А слабост не е от полза за Партията, за селяците нищо друго освен желязна ръка! Седни и само ме гледай. Ако до 1 час кулакът не подпише, – той свали стар, изтъркан часовник от ръката си – часовникът е твой. Агентът обърна часовника и му показа нещо, издраскано с дребни букви. Знаеш ли “Д.С” за какво стои?
Кметът усети как сърцето му подскочи от възбуда.
– Не може да бъде? Драган Савич, Летящият командир на 5 партизански отряд.
– Да, знаеш ли какво се е случило с него?
– Чух, че по време на Съпротивата нападнал немските колони в гърба, взривявал мостове и унищожавал конвои с припаси за фашистите. Дори взривил една композиция с гориво, която била предназначена за Източния фронт.
– Летящият командир нанесъл толкова много вреди на германците, че дори лично Хитлер запитал своите генерали: “Не искам да слушам повече рапорти от Югославия за изгорени композиции, унищожени конвои и взривени мостове. Той вече се е превърнал в народен герой. Следващата вест, която чул, е вест за смъртта му. И ако не можете да го премахнете, ще намеря други генерали, които могат!”
– Какво станало?
– Предателство. Немците хванали един от хората на Летящия командир и го измъчвали, докато издал местоположението на отряда. Фашистите обкръжили балкана с многобройна редовна армия и жандармерия и след неколкодневно претърсване открили землянката на малката чета. След неколкочасова кръвопролитна престрелка партизаните останали без куршуми. За да не попаднат живи в ръцете на мародерите, останалите живи бутнали подпорните греди, погребвайки със себе си няколко от вражеските войници. Немците толкова се страхували от Летящия командир, че те копали цяла седмица, докато не изровили тялото му. Този часовник, който виждаш, е бил на ръката на немски генерал, пленен при битката при Драва. Същият генерал разказал за участта на Летящия командир. Разбира се, неговата участ не била по-добра, защото руските части го предали на Югославските партизани, които поставили мародера в огромна месомелачка и го нарязали къс по къс. Ужасна смърт ти казвам! Дори и на врага си не пожелавам такава смърт!
Кметът олиза пресъхналите си устни и се опита да каже нещо, но от устните му се отрони само “Ъ..ъъ..”
– След героичната смърт на Летящия командир моя баща поел командването на оцелелите партизани. Този часовник беше единственото нещо, което наследих от него и ми е по-скъпо от всичко на света! Та, – размаха пръст агентът, – ако Спас не подпише до залез слънце – часовникът на Летящия командир ще бъде твой!
– Аз съм само любопитен, но защо са го нарекли Летящия командир?
– Самите немци му дали името. Днес той бил в едно градче, нападайки немска колона, а утре – на 100 километра, взривявайки композиция с петрол. На трети ден бил на юг, унищожавайки мандра за кашкавал за немската армия. Да оставим историята и да се върнем към кулака. Доведете го – извика агентът и запретна ръкавите на ризата си.
“Колко е смешен – помисли кметът. – Сякаш ще се бори с мечка стръвница!” Двамата милиционери довлякоха селянина, който стенеше тихо. Под очите му имаше синини, а един от предните му зъби беше избит.
– Няма да подпиша! – рече твърдо Спас и се изплю на пода. Кръв.
Агентът на ДС се приближи, поглеждайки го насмешливо:
– Наистина ли? Без майтап? Слушай, – той се наведе и прошепна в ухото му, – подпиши и аз мога да ти подаря живота. Не подписвай и ще те режа на парченца, къс по къс, и ще прокълнеш деня, в който майка ти е родила!
Селянинът не отговори нищо.
– Ето ти лист и химикал. Подпиши тук! – агентът посочи с пръст.
“Буржоазният елемент” продължи да мълчи.
– Мълчиш, а? Не сме достойни за благородната ти особа, а, твойта мамка?! – изрева агентът вън от кожата си от гняв. Неочаквано той грабна писалката и и заби острието в лявото око на селянина.
Кулакът изрева като ранено животно и се хвана за лицето.
– Окото ми! Животно, ти ми извади окото!
Кръвта шуртеше като поток надолу по врата му и напои ризата му. Няколко капки кръв паднаха на листа, който селянина отказваше да подпише.
– О, Боже мили, окото ми изтече! – проплака той и се отдръпна назад.
– Мамицата ще ти разкатая, селска кратуно! – изкрещя бесен агентът. – Подписвай сега или ще ти извадя и другото око! Той дръпна селянина и почти заби главата му в прозореца. – Виждаш ли слънцето?! Наслади му се добре, защото това ще е последният ден в живота ти! Оттук нататък ще бъдат само нощи! Черни, безкрайни нощи! Тъма. Мрак...
Агентът се опита да избърше кръвта от листа, но само я размаза повече.
– Твойта мама! – изрева той и бутна писалката, по която се стичаха останките от окото на селянина, в ръцете му. – Тук, слагай подпис, говедо!
Кулакът пое кървавата писалка и с треперяща ръка се разписа: “Спас Люткович”. Две капки кръв паднаха на листа, една недалеч от подписа му.
– Звяр – изстена кулакът. – Бог ще те накаже! – сълзите се смесиха с кръвта, стичаща се по бузата му.
– Бог – усмихна се презрително агентът. – Бог няма, дървена главо! Покажи ми къде е Бог?! Бог е създаден от поповете, за да замъглят очите на хората. Карл Маркс и Фридрих Енгелс са моите богове, а Ленин е техният пророк!
Кметът се изсмя гръмогласно на шегата му, хващайки се за корема.
– Не искаш с перо, ще има дърво! – кметът се ухили угоднически отново. – Другарят кмет тук те моли да се разпишеш, а ти му се качваш на главата! Нека това да ти е за урок. Да знаеш как да почиташ властите! – агентът се обърна и изгледа строго кметът. – Другарю кмет, ще трябва да се отнасяме строго с провокаторите! Нужно е революционно бдение! И ако Вие не можете да вкарате в крачка тези буржоазни издънки, Партията ще намери някой друг, който да го стори!
Кметът усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Той почти се поклони до земята, прегръщайки крака на агента:
– Моля Ви, другарю... дайте ми още един шанс... имам дребни дечица... с какво ще ги храня... Обещавам да се поправя... няма да се повтори...
– Добре, тъй да бъде – отсече агентът. – Този път няма да те поставя в рапорта си, но следващия път няма да те скрия...
– Благодаря Ви от сърце, другарю Лозанов – кметът едва не му целуна черните лъскави обувки. – Ще се постарая да бъда строг! “Буржоазните бурени” ще бъдат изчистени до шушка – имитира агента той.
– Успех в борбата, другарю. И не забравяй, че това понеже си в някакво забутано селце, не означава, че си в задните редици на Партията. В борбата с капиталистическите провокатори няма предни и задни редици. Всичко е едно! И помни – агентът се спря, посочвайки с пръст окото на кулака. – Там, където не помага дума, поправя тояга!... – той дръпна кметът за лакътя и му прошепна в ухото: – Жена ми скоро ще има рожден ден. Знаеш в града как трудно се намира прясно месо...
– Разбира се, другарю... – подскочи кметът и от сърцето му падна тежък камък. Приготвил съм Ви нещо скромно... – той щракна с пръсти на двамата милиционери да го последват.
– Другарю... – зашепна угоднически в ухото на агента кметът. – Това тук е домашно направена луканка – по тайната рецепта на дядо ми, ще си оближете пръстите. Още съм ви сложил една пласа сланина, 2 дозини пресни яйца, една буца овче сирене и бутилка домашна ракия. Сливовица, истинска скоросмъртница – 70-процентова.
– Благодаря Ви, другарю. Жена ми ще оцени даровете Ви от сърце!
Тайно в себе си агентът си помисли: “Ако жена ми знае, че ще пируваме с новата ми любовница, ще ми издере очите!”
Нещата се нареждаха отлично. Той имаше да обиколи още три села до края на седмицата. Жена му го очакваше да се върне в понеделник. Така че имаше цели два дни да празнуват с новата си любовница. А тя беше доста засукана... Можеше да се облажи този път... последния път тя не му даде... ако не, поне ще се наядат на корем... простите селяци му напълниха волгата с вкусотии... повече нямаше място...
Агентът се усмихна и седна във волгата.
– Успех в борбата с вражеските елементи, другарю!
Кметът въздъхна с облекчение, когато черната волга тръгна.
– Защо не подписа, Спасе? Колко пъти те молих?! Ходи сега с едно око! Белязан за цял живот. Хак да ти е!
Селянинът не отговори, стенейки. Кръвта още шуртеше през пръстите на ръката му.
– Какво чакаш, тъпако? – изруга той милиционера, който стоеше като дърво край вратата. – Не виждаш ли, че човека е ранен. Заведи го при ветеринаря. Няма да го оставим да умре, а?!
Селцето беше малко и не можеше да си позволи медицинско обслужване, затова ветеринарят изпълняваше ролята на лекар и зъболекар. И ако Спас си мислеше, че мъките му са свършили, горчиво се лъжеше. Мнимият лекар – той не можеше да помогне на животните, а пък да не говорим за хората – му проми раната с топла вода, после го заши с игла. Разбира се, за упойка и дума не ставаше и кулакът викаше като заклан.
Кметът стоеше отстрани и се подсмихваше под мустак.
– Сам си надроби попара, сърбай си я сега! – мъдро отсече той. – Другият път ще си помислиш, преди да откажеш!
Той се обърна и закрачи към общината.
..............................................................
Три месеца Спас се бори с инфекцията и беше на косъм от смъртта. Всеки ден дъщеря му сменяше компресите на окото му. От треската тялото му изгаряше и той бълнуваше всяка нощ. Нощ след нощ той сънуваше как агентът му изважда окото. Отново и отново. И същият зъл демонски смях. Селянинът почти скочи от леглото и се пробуди. И този път беше сънувал кошмар. Този кошмар беше дори по-страшен от другите. Агентът му беше извадил и двете очи. Кулакът опипа здравото си око и въздъхна с облекчение. Поне то му остана. Още три месеца се източиха преди той да може да стане на крака. Време беше, защото дъщеря му едва свързваше двата края. Комунистите им бяха взели всички животни и всеки ден тя готвеше само зеленчукови супи – било от спанак, от коприва или моркови. Ако не друго, то поне му помогна да стопи шкембето. Чудесна диета. Партията наистина се “грижене” за своите “чеда”. Угоени бяха само капиталистите, за пролетариата дума и да не ставаше – те бяха стройни като фиданки...
– Белчо какво прави тук? – запита селянинът дъщеря си, когато за първи път излезе навън. Пролетното слънце почти го заслепи и го накара да замижи. – Как така тия изедници не го забраха?!
– Чума да ги тръшне в джигера! – прокле ги дъщеря му. – Всичко взимаха проклетниците! И конете, и кравите, и воловете, и овчиците, дори и кокошките забраха, обирджиите недни. Всичко за Народното стопанство! Дори и стария Белчо забраха. След няколко дни идват и ни връщат любимеца.
– Дявол да го вземе, – проклинаше бригадирът – проклетия вол заора каруцата встрани и обърна гюмовете с храната в гьола. Взимай си го, не ни е нужен!
Старият Белчо беше почти сляп и повече на можеше да оре, но сърцето на Спас не му даваше да го заколи или да се отърве от него.
– Ех, Белчо, Белчо, – потупа той по шията стария вол. – Сега и двамата си приличаме като две капки вода. И ти си сам без жена, и аз също. И ти си почти сляп, и аз също... Какво да те правя... Почти сме като братя...
Кулакът прегърна стария вол и от здравото му око прокапа една сълза...