автор: Briannah

Омагьосан.
В перелина..
от розова плюш
затъваш,
удавен,
във нейния глас.
В Нея.
Смъртта-
кадифено
изкуствено дишане,
не е скреж по
устните на
Земята кристални.
С дробовете на мъртвите
диша пръстта.
Гласът..
той
обръща всичко
надолу с главата
във теб.
Потъваш във ..
восъчна багра
на слепия цвят
на очите
на тъжно море.
Пълзящи завеси
попъплят твоето тяло
и робски
процеждат живота ти
с нежност..
шалът
целува врата й,
а ти му завиждаш..
умираш..
разкъсай
копринената му кожа!
Погреби го във рани,
плюещи върху нея
любов!
Изневяра
оглежда се
в кървави зеници.
Какъв ставаш?
Ревнуваш
от неживи материи!
Напоени с мляко
горещо
от нейното тяло,
стените памукови
целуват
горящо,
милувки изгарящи
гарят из теб,
сякаш
хапят те
паяци
розови
и
червило
оставят-
червено
и парещо.
Спомен,
белязан
за
нощ като
Всичко.
Което мечтаеш.
Лятното слънце
на сянка
почива,
с усмивка
подава жълтурести длани,
позна ви,
прегърна,
и влюби се в
тази магия.
Преливат се облаци
в еднорози лилави.
И стават отново
капки вода.
(Анимационна
пътека е
щастието
в
черно-бял свят.)
Размиват
съзнания
гласовете отвсякъде,
цапат искрящи бои.
Бон-бонено розови
четки
опръскват
Земята в сърца.
Стрелички им се острят
във плът.
Чувам я.
Песента й.
Прах звезден
издиша
от струните си,
извайвайки
Млечния път,
а
Вселената става
портретна,
завършена,
с устни,коса и очи,
чиито
мигли
попиват
приказни звуци,
танцуват в ритъма
розов.
Дансинг от щастие.
И толкова шумна красота!
На
леглото
намигат цветчета-
единствена дреха
по нейното тяло.
Храниш се,
лягаш,
и
ставаш,
сънуващ
йероглифени ириси,
неразчетени
букви
в
очите й-
лунни мъниста.
Разбирам те!
Как е реална,
а всъщност
извънземно
прекрасна.
Няма палитра
с такъв цвят.
Няма талант
и
няма художник,
няма изкуство,
което
описва я.
На загуба време.
Излишна енергия.
Дори,
ако
претопяваш
КРАСИВО
в едно,
с години,
то
пак
няма да
стигне
за
Нейна картина.
Метаморфоза-
безпомощна
майка,
зачева
твоята муза-
ин-витро.
Разбери,
нямаш
ръцете,
ума,
чувството,
мисълта,
думите,
които я представляват!
Напълно.
Гласът..
на тази Жена
пулсира
Света,
той е оста,
без която няма въртене.
Крещи
Планетата
с бебешки плач,
когато
Нея я няма.
А ние..
лежим
в долина черна,
безсетивни
и
каменни.
С чувства изкормени.
Хареми
от трупове-
жертви
на наш’та
Принцеса-
Любов.