автор: Pitagor

За да се покатериш върху купола на катедралата “Свети Петър” в Рим, трябва да се издигнеш с асансьор на седемдесет метра, а след това да изкачиш най-напред двадесет и пет, а после още триста и двадесет стъпала!…

- Само триста и двайсет! – рече Сашо – След мен!…
И потегли усмихнат нагоре.
- Не, не искам! Не искам да мра този ден! –
казах – Господи, дай ми опора!
- Няма страшно бе, даскале! Виж онази японка!
Стогодишна е, сякаш и те гледа с насмешка.
Ако паднеш в краката на тази отломка –
знай, допуснал си най-голямата грешка!
Я стегни се!…
И аз тръгнах смирен към небето.
Ето – двеста и трийсет остават! Не! Двеста!
А в гърдите ме блъска припряно сърцето,
не разбрало защо му е тази фиеста.
Още сто,… петдесет,… само двайсет последни!
(стъпалата приличат на месомелачка)
Ох, да можех за малко, за миг да поседна!
Тоя Сашо – отново ме хвана във крачка.
Най-накрая озъбен и до костите мокър
я захапах последната мраморна скара!
Ех, да имаше глътка,… как се казваше,… Уокър!
И посегнах към джоба да пална цигара.
- Засрами се! – ме стресна приятелят Сашо –
Полужив си, а бързаш да гълташ отрова!
Виж какви красоти, не приличат на нашите –
на Европата тук се намират основите!
Не запалих цигара… Жаден взрях се в морето –
тънка нишка отвъд хоризонта,
в Пантеона, фонтана, в Колизея, в небето...
Исках всичко за миг да запомня.
А под нас се люлееше Рим - като жито
и блестеше в божествена злат Ватикана.
Та помислих
“Да можех до края на дните си
все така, като днес – на върха да остана.”