автор: kamik

Как да ти кажа колко си мъничък,
като ти стигам до рамото!
И затревясвам - зелена и тъничка,
щом питаш:"Добре ли си,мамо?"
С мойте очи,но със твойта тревога
до спирката ме изпращаш.
Сякаш е прошка. И сякаш е "сбогом".
Сякаш започваш да плащаш
данъка "детство"със зверски лихви.
И плащайки ,се усмихваш:
"Ти ме научи да чувам тихото..,
ще плащам, за да е тихо..."
И ми се губи всичката сила
пред твоята мъжка смелост.
Вече не мога да те закрилям -
ни писмено, ни на дело.
Вече е време да се страхувам.
По-рано просто не смеех.
И аз тогава "на стоп " пътувах.
И се завръщах фея.
Твоята фея в Твоята стая -
над твойто детско креватче.
И ти разказвах щастливи краища,
сякаш ми беше...братче.
И те подхвърлях до небесата -
сякаш ми беше кукла.
Днес ми я водиш - тя е Жената,
с моите бивши букли.
С Нейните букли,прости ревността ми.
Откак те има -я нося.
Но я затрупвам във празнодумия -
да не осъмна просяк.
Няма да прося щастливи събития.
Стига ми,че си пристигнал.
И твойта Америка е открита.

И на дела. И на книга.