автор: So_HaPpY

Нямах друг избор – трябваше да заспя. Лежах гола, по гръб в затоплените от тялото ми чаршафи. Спалното бельо залепваше по гърба ми и само в улея, който чертаеше гръбнакът се прокрадваше малко въздух.
При нервните движения (нервни от късния час и безумния монотонен шум на секундарника) въздухът леко погалваше лепкавите ми и мокри рамена, като оставяше странно чувство на хлад за миг. Наистина нямах друг избор – трябваше да заспя. Впрочем лежах гола, по гръб в затоплените от тялото ми чаршафи, потях се обилно и нервно се опитвах да си представя, че съм във влак. В спален вагон. (Никога не съм пътувала в хоризонтално положение). Струваше ми се обаче интересно. Заемах поза, която не отнемаше голяма част от леглото, защото по предположение в спалните вагони няма особено много място. Сега като се замисля, може би не успявах да задремя заради неудобната поза – по гръб, с долепени до тялото ми ръце и плътно събрани крака. Чувствах се почти като мъртвец. Всъщност се опитвах да продължа съня си от преди десетина дни. С други думи да си „досънувам”. Не помня особено добре какво беше. Беше обаче приятно. Имаше хора, градина, носеше се аромат на кафе, имаше чаршафи – бели и изгладени. Имаше и пейка. Даже търсих в съновник отчаяно значението на заветната пейка. Тълкувание на такава дума липсваше. Потърсих и скамейка. Вместо това открих „Ако сънуваш Сталин...”. Вече ще знам да не го сънувам. По логиката на същия съновник не се случва нищо ако ти се присъни Ленин или Хитлер. Но пък Сталин... ехе-е. Отплеснах се.
Лежа в спалното купе, идва контрольор, показвам му билет (адски невъзпитан мъж – събуди ме). От прозорецът се чува характерното потракване и проскърцване на релсите и старите вагони на БДЖ, влиза лек хлад. Усещам го по челото си. Натрапчиво нежен повей, който ако е дневен може да предизвика дори лек и приятен загар на кожата. Чуват се стъпки, престорено тихи разговори, затваряне с трясък на врати. Шум от спирачен път – настръхвам и зъбите ми изтръпват. Гласове и стъпки върху твърда земя. Нещо пада, шумоли, кучешки лай. Локомотивът подава сигнал, че потегля. Контрольори сигурно се здрависват през прозорците, майки търсят места за децата си, децата реват, цигани пушат в коридорите, тласък. Лек тласък от началното приплъзване по релсите. Секунда покой на машината. И влакът отново тръгва. Лежа на тесния нар с прилепнали до тялото ръце, изправен гръб и прибрани крака. Кога ще се раздвижи нажеженият и горещ реактивен въздух? От ритмичното поклащане и почти метрономните зувуци се унасям. В купето се разхлажда, потта полепва по чаршафите с малко черни щампи „БДЖ” и заспивам. Градина, хора, много хора, носи се аромат на кафе, в дъното обрасла в бръшлян и полускрита в бунки здравец виждам пейка. Отправям се към нея с тънкостенна порцеланова чаша в дясната си ръка. Под нея придържам бяла изящна чинийка, част от сервиза. Сядам на пейката, а слънцето кърши клоните на огромния орех, за да достигне до земята. Изпивам кафето и внимателно подлагам чашата под крака си. Чува се съвсем лек шум. Гладко окосената трева поема силата на порцелановия грохот. Същото правя и с чинийката. Обръщам гръб на хората. Протягам крака в здравеца. В устата ми е солено и топло. Тънки струи затоплят устните ми. Стичат се по шията ми, впиват похотливите си ръце в гърдите ми. Бялата кенарена блуза попива кръвта в причудливи форми. Изплювам го. Езикът ми прилича на голям кървав плужек в тревата. Трясък. Шумът от спирачки и поредната гара. В купето е хладно, мирише на машинно масло. Усещам върху гърдите си гореща влага. Очите се оцъклят в мрака.
Спала съм около 20 минути. По гръб, с долепени до тялото ръце и прибрани крака. Навън въздухът е тежък. Чува се как само тишината забива идеалния си маникюр във влажния гръб на града...