автор: JACK

съществуват три ключови определения за хайку:
В западноевропейската и особено в северноамериканската литература съществуват три ключови определения за хайку: хайку предава непосредственото наблюдение, хайку избягва метафорите, хайку разказва (в него се говори за) природата. Басьо и Бусон биха могли основателно да оспорят тези определения.
В тях (западноевропейската и северноамериканската литература) е широко разпространено мнението, че хайку трябва да се основава на собствения опит и наблюдения на автора и главно на наблюдението на природата. Този възглед, възникнал не на последно място под влиянието на европейския реализъм на ХІХв., който е оказал съществено влияние върху японските хайку от по-ново време, е бил обратно въведен на запад като нещо чисто японско. Басьо, творял през ХVІІв. eдва ли би прокарал рязка граница между непосредствения личен опит и плодовете на въображението, едва ли би поставил факта над добрата измислица. Защо тогава евроамериканците, пишещи хайку така настояват за непосредствения личен опит? Отговорът има своите корени в историческото развитие. Трябва да се отбележи, че предшествуващата Басьо поезия хайкай е била практически изключително базирана на въображението. Стихо-верижките, както традиционните ренга, тъка и комическите хайкай, са били "построявани" основно върху измислицата и въображението. Хокку - началния стих от верижката, дал в последствие началото на самостоятелната форма - хайку, изисквал непременно да се използва "сезонна дума", обозначаваща времето и мястото на поетичната среща, но и тук не е имало някакви ограничения относно присъствието на измислицата. Бусон, един от великите хайку поети, живял през ХVІІІв., бил от т.нар. кабинетни поети. Работейки в къщи, на писмената си маса, той често пише за други светове - главно за света на Хейанската аристокрация (Х-ХІв.) и последващия средновековен период. Една от главните причини за силното акцентиране върху непосредственото лично наблюдение в днешна Япония е дейността на Масаоки Сики (1867-1902) - първопроходец на съвременното хайку. Сики подчертава, че основата на хайку е базираната на непосредственото наблюдение скица от натура (shasei). Между другото оттук е и практиката - ginko - пътешествие до определено място за съчиняването на хайку там. Той отхвърля стихо-верижките, смятайки ги за нищо повече от интелектуално развлечение - за него хайку е преди всичко израз на човешката индивидуалност.
Важно свойство на хайкай и хайку е тяхната алюзивност, способността им да влизат в диалог с поетични и други текстове. Поетите постоянно "беседват" помежду си. Това е вярно и за хайкай поезията, възникнала като пародийна форма от смесването и преобръщането на каноните и привичните взаимни връзки на класическата поезия. Една от новинките на Басьо е в това, че той излиза извън рамките на пародията, тъй че при него историческите и литературни алюзии издигат хайкай (смятана преди за развлекателна)до ранга на сериозната литература. Много от хайку на Басьо и Бусон в основата си са построени на препратки към по-ранната поезия, било то японска или китайска.
Много в японската поезия се построява по вертикална ос - движение през времето. Вертикалната ос в хайку не е задължително да свързва текста с по-ранен текст. Това може да бъде "извикването" на културната памет - широк кръг асоциации, съотносим към широк кръг хора. Работата е там, че хоризонталната ос - присъщите на хайку "тук и сега" - може да просъществува, да бъде продължена във времето, да бъде предадена от едно на друго поколение само благодарение на вертикалната ос, въвличаща това мигновение в по-широка времева перспектива, чрез включването на семейна, национална, литературна и общо човешка, ако щете, история.
Относно метафориката. Вярно е разбира се, че за начинаещия автор (Кацаров е малко над тази категория, но не много), трябва да избягва явно забележимите метафори и символика, но за по-зрелите поети това съвсем не е задължително правило. Обратно - такова ограничение може да препятства творческото развитие. Без символика и метафорика е трудно да се постигне нужната сложност и дълбочина на хайку. Принципна особеност при използването на метафорите в хайку е в това, че те трябва да са колкото се може по-тънки и неуловими. В доброто хайку метафората винаги е скрита в дълбочина.
В частност - "сезонната дума" в японското хайку е сама по себе си метафора, доколкото съдържа множество литературни и културни асоциации.
Японските автори, особено в по-ранните периоди, са смятали за задължително изразяването в произведенията си по някакъв начин на времето: годишен сезон или част от денонощието, независимо от основната тема и другите поетични внушения.
Японското хайку е наследило от хокку две формални изисквания: "разделителната дума" (kireji), деляща 17сричковия текст на две части и "сезонната дума" (kigo). Англоезичното и въобще неяпоноезичното хайку не познава "разделителната дума", използувайки като неин еквивалент средствата на стихографиката, пунктуацията (напр. тирета, любимите на К. многоточия и др.под.), синтаксиса (постига се твърде сходен ефект и много от удачните работи са построени тъкмо върху правилното текстово разделение) и т.н. Но еквивалент на "сезонна дума" (СД) в неяпонските хайку няма.
В Япония всяка СД влече след себе си дълга асоциативна верига, развивана и усъвършенствана от редица поколения в продължение поне на хиляда години, съхранена в широко разпространените и днес сезонни справочници. По времето на Басьо СД се подреждали в своего рода гигантска пирамида, на чийто връх се разполагали петте ключови думи на класическата японска поезия вака: "кукувица" (hototogisu) - за лятото, "вишнев цвят" - за пролетта, "сняг" - за зимата, "луна" и "ярки есенни листа" - за есента. Под този връх се разполагат другите характерни за класическата поезия думи: "пролетен дъжд", "ива" ("ивово дърво"), "портокалов цвят" и т.н. Най-широката част - основата на пирамидата - съответства на СД въведени не толкова отдавна от поети работещи вече не с вака, а с хайку. За разлика от възвишените образи от върховете, това са думи от обикновеното ежедневие например - "глухарче", "чесън", или "влюбени котараци" за пролетта.
Още от ХІв. Класическия поет е трябвало да използва СД в съответствие с неговото "поетическо съдържание" (hon'i) - предопределено от кръга асоциативни връзки. Например за славея (uguisu) трябвало да се говори във връзка с настъпването или края на пролетта, или представяйки картината на птичето излитането от планински клисури, или описвайки отношението на птицата към цветовете на сливата. "Поетичното съдържание" на СД се е мислело като висша точка от дълголетен поетически опит: обръщайки се към това съдържание поетът един вид споделял опита на поколенията, онаследявал го и го пренасял в бъдещето.
//Както, впрочем и при другите традиционни японски изкуства - начинаещия е длъжен най-напред да усвои основополагащите форми - kata - съсредоточаващи опита на майсторите от предходните поколения.//
Поетите изучавали класическата литература напр. "Сказание за принц Генди" или "Кокинсю", извличайки от нея "поетическото съдържание на СД, а също и на знаменитите местности. Последните (meisho) в японската поезия имат близка до СД роля. Зад всяка от тях отдавна съществуват редица асоциации. Напр. Тацутагава (р.Тацута) е асоциативно свързана с "ярките есенни листа" (momiji) знаменитите поетически места Йосино, Мацусима, Сиракава са давали на поетите пряк достъп до общото тяло на националната поезия, затуй, за да се приобщят към него, и Сайгьо, и Басьо са посещавали задължително тези места.
По този начин СД и имената на знаменити поетически местности в японската поезия свързват текста не само с определени явления и природни картини, но и (по вертикалната ос) към цялостната национална поетическа традиция, единят се с другите стихове. Всъщност всяко хайку е своеобразна част от една грандиозна сезонна поема или поема за сезоните.
Тъкмо с това е и свързан отговорът на един от често поставяните въпроси за краткостта на японските стихове (наистина 17-сричковото хайку е най-кратката поетическа форма, а 31-сричковата вака, или както сега я наричат - танка - е вероятно втора по краткост).
//между другото някои от по-привичните ни поетични форми - четири- пет- и т.н. стишия са също кратки, но поради липсата на регламентиран брой срички не можем формални да ги причислим към най-късите поетични форми. Някои образци от споменатите форми може да срещнете в други сборници на К.//
Как е станало възможно, че толкова кратък текст да бъде все пак поетичен, как такова късо и просто стихотворение може да съдържа действителна сложност и съвършенство? От една страна краткостта и неприкритата простота дават възможност на мнозина да се пробват в тази поетична форма, правейки я форма на общуване в обществения живот. От друга - стихотворението може да бъде кратко и при това твърде сложно когато е част от по-обширно поетично цяло. Избирайки като тема една от думите на върха на "сезонната пирамида" или пътешествайки към знаменитите поетически места, поетът навлиза в обширен въображаем свят, общ за него, неговите предшественици и неговите читатели. Обръщайки се към "поетичното съдържание" на думата-тема, новият автор се свързва с натрупания от поетите в миналото опит. Ето защо читателя на хайку е способен да намира удоволствие дори и в едва забележимите вариации на познати теми.
Това общо тяло на националната поезия, тази вертикална ос естествено изискват постоянно обновление. Поетът прибягва до хоризонталната ос заради новия опит, новия език, новите теми, новите партньори в творческия диалог."Сезонната пирамида" можем да си я представим и като дървесен ствол с неговите концентрични кръгове: петте класически думи-теми в самия център, около тях - думите от ранните стиховерижки на традиционните хайку и накрая - външните кръгове - лексиката на съвременните хайку. Вътрешните кръгове са историята, въображаемия свят, те почти не се изменят; външните са ежедневието с неговата изменчивост, много от тези думи възникват и изчезват от поетичния лексикон, но без непрестанното нарастване на новите кръгове дървото би загинало или би се вкаменило. Един от идеалите на късния Басьо е "неизменността и вечната променливост" (fueki ryuko), където под "неизменност" се подразбира стремежът към "истината на поетичното изкуство" (fuga no makoto), в частност чрез обръщането към поетическата и духовната традиции, а "вечната променливост" - постоянната жажда за обновление, която може да се утоли само от извора на ежедневието.
Между другото неяпоноезичното хайку, родено от японската традиция не може сляпо да възпроизвежда японските правила. СД или по-точно едни или други указания за годишното време, ги има приблизително в половината от неяпонските хайку, но те не са натоварени с такава роля, за която стана дума при японските хайку. Асоциативния кръг, предизвикван от тези СД силно варира в зависимост от региона, няма толкова строго определен характер, не дава възможност на читателя мигновено да припознае препратката към една или друга сфера на литературните или културни източници. Същото се отнася и до знаменитите местности. Най-общо може да се смята, че няма такива местности предизвикващи устойчиви поетични асоциации. Ето защо неяпоноезичното хайку, ако иска да бъде жизнеспособно, трябва да се опира на други измерения в японската традиция.
Та в какво е основната дилема на съвременното хайку? От една страна има неоспоримото преимущество да е демократично с уникалната си достъпност за всеки - и за читателя, и за автора - поради което може да служи като средство за общуване, като форма на психотерапия ако щете. От друга страна висшата литература, тази, от която се възхищават и която изучават, коментират, преподават, която влияе върху другите автори, работещи с други форми и в други жанрове, изисква дълбочина и сложност, трябва да е съсредоточена не само върху хайку-мига, но и да се извисява над него. Басьо, Бусон и другите японски майстори са го постигали по един или друг начин нагнетявайки, уплътнявайки поетичния текст, използувайки метафори, алегории, алюзии, не забравяйки при това и за постоянното търсене на нови думи и теми. За неяпоноезичните автори, които не могат да черпят от широките възможности на традиционните СД, тази задача е още по-важна - покрай метафорите е необходимо да се изследват и усвояват все нови и нови житейски сфери - историята, градския бит, обществените проблеми, войната и смъртта, виртуалната реалност.
Как да се постигне това без да се излиза от рамките на 17-те срички?
Отговорът е прост - това ограничение не е задължително.
Едно от важните свойства на хайку, наследено от хокку е неговата незавършеност. Хокку само започва диалога - отговорът следвал от друг поет, или художник, или дори от читателя. Стиховерижките хайкай е трябвало да свързват един стих с друг, един човек с друг. Хайку е размяна на послания, взаимно дострояване на цялото, допълване и довършване на започнатото от друг, прибавяне на стихове или калиграфика към чужд текст, дописване на прозаично встъпление към стихове на познат и т.н., и др.под. Не напразно често пъти хайку най-добре се възприема в контекста, като част от цялото - стиховерижка, поетичен сборник, есе, дневник - въобще всяка форма предоставяща допълнителни възможности за обмен на послания и установяване на връзки. Връх в творчеството на Басьо е пътния дневник "По пътеките на Севера", в който хайку са включени в прозаичното повествование. Басьо е запазил и развил двойствената природа на хайку - като литературна форма и форма на общуване. Като форма на общуване хайку трябва да е леко за възприемане, да възниква мигновено, да носи комуникативен товар. Като литературно произведение пък хайку е призвано да пронизва времето и пространството и да бъде разбираемо и за хора от съвсем други места и епохи.
Характерно за цялата японска поезия и свързано със спецификата на езика е отсъствието на метрика и римуване в "европейския" (разб. елинския и/или класическия персийски) смисъл на понятията. Изобщо многопластовостта на образите, както и задължителната недоизказаност, като съществена част от разговорния език, в поезията са достигнали до съвършенство. Това може би се дължи на световъзприемането (непривично и навремени странно) на японеца, което неизбежно затруднява както превода, така и оригиналното творчество за неяпонеца, а смело бих добавил и за повечето от съвременните японци, откъснали се донякъде от корените и потопили се в неистовата (в лошия смисъл) технологизация.
Много от изписаното по-горе е почти пряка заемка на идеи, развити от Харуо Сиране в "Зад границите на хайку-мига"