автор: siromah

След войната бившият полковник помагаше на бедната вдовица с каквото можеше. Брашно, яйца, фасул. Първите години след победата над фашистка Германия бяха трудни. Купонната система превърна живота на младата вдовица в ад. Ако не бяха трите щ деца, навярно би се самоубила.

Първият комунистически парламент награди посмъртно мъжа щ с Орден за участие в Антифашистката борба - втора степен, и толкоз. Нито пенсия за осиротялото семейство! Нищо! След година всичко беше забравено.
Мъртвите си бяха мъртви.
Време беше да се построи развитото социалистическо общество.
С маршова песен и бодра песен строителите на комунизма крачеха към светлото бъдеще. “Пролетариат от всички страни, обединявай се!“ - призоваваше “Правда” и приканяше пролетариата на кървава борба с гнилия капитализъм. Студенти от цял свят се обучаваха във Висшата Партийна Школа в Москва, учейки трудовете на Маркс, Енгелс и Ленин. След няколко години те се връщаха по своите страни, за да посеят семето на комунизма. “Пролетариатът е гробът на капитализма “ - учеше брадатияj евреин
Маркс.
“Вие сте щастливи, че сте родени в свободна страна” - говореше другарят Сталин от трибуната. Вижте Франция, Англия, Америка. Нашите бедни братя по съдба се задъхват под ботуша на капитализма. Стачки, безработица, глад, полицейски произвол...
Комунизмът щеше да бъде безупречно общество. В неговата първа фаза - Развитото Социалистическо Общество, все още щеше да има останки от гнилия капитализъм. Другарят Сталин без колебание изпращаше “буржоазните елементи” на вечно заточение в далечен Сибир. “Вражеските провокатори” трябваше да се обезвредят на всяка цена. Настъпи революционно бдение. “Изкуби плевела, преди да задуши пшеницата!” - призоваваше другарят Сталин братските социалистически републики. ГДР, Полша, Унгария, Югославия, Румъния, България последваха примера на големия брат. Писатели, доктори, учители, инженери - цветът на нацията, всички “иначемислещи”, бяха изпратени в концлагери. Четиридесет години по-късно светът щеше да настръхне, научавайки за зверствата, за хилядите невинно убити хора, за прасетата, които се хранеха с все още полуживи, след тежки побои, затворници. Ако някой се засмееше и кажеше, че такива ужасни неща не може да са истина, то нека да иде и посети лагерите в Белене и Скравена, в СРБ или тези, в Равно и Лука в СФРЮ. Турчин не е клал народа ни, както те !” - писа един писател.
“Провокаторът” изчезна на следния ден. Никой не научи къде е лобното му място. Пражката пролет се обгри с кръвта на чешките девойки и младежи, които се опитаха да спрат танковете на агресорите от СССР, България, Румъния и Унгария. Един от танкистите не издържа на кървавата гледка и си пръсна черепа. По-добре мътъв, отколкото да отнеме още животи на невинни хора. На друг му побеляха косите за 24 часа. Когато се върна в родината си, танкистът приличаше на старец. На смъртното си ложе той се изповяда пред своя син за ужасите, които той беше изпитал.
Америка, Англия и Франция надигнаха глас на протест, но първият секретар на КПСС високо размаха пръст и им се закани да не се бъркат в работата на пролетариата и да си гледат гнилия капитализъм. Няколко десетилетия по-късно историята щеше да се повтори на Червения площад в Пекин...
Жената беше проста селянка. Тя не знаеше нищо друго, освен работа. Парче сланина, къшей хляб и глава кромид, понякога малко парче сирене, мотиката на рамо и, хайде на работа в ТКЗС-то. Надницата щ беше 50 стотинки на ден. Бригадирът изведе жените на полето и им разпредели работата. После той яхна своето Иже и запраши назад към Станцията, където щеше да се излегне на дивана в сенчестата си стая. Жената присви очи, но и така не видя края на реда. Тя въздъхна и започна да копае. До залез слънце тя трябваше да го изкопае или бригадирът щеше да щ отреже от надницата на половина.
“Дела, дела и пак дела!” - зовеше партията.
Станка от Паланка се прочу с това, че обслужваше по 20-25 стана едновременно. Партията я награди с Червено знаме на труда и затръби останалите да последват примера щ. Нормите започнаха да се преизпълняват с 200 ― 300%. В края на 3-та година планът за петилетката беше изпълнен. Строяха се електро- и водоцентрали, язовири и ... високи стройни сгради със “сенчести” стаи и “меки като перушина” легла. Само “щастливците” можеха да се насладят на тези буржоазни “удобства”. На тях толкова им харесваше там, че те никога не се завръщаха назад.
Да! “Буржоазните издънки” бяха като злокачествен тумор, който трябваше да се изреже преди да зарази цялото тяло ... Децата на седянката растяха под грижата на добрата майка - улицата. Големият щ син често бягаше от училише, за да играе футбол.
- Ку-ку, ку-ку! - кукаше той от едно високо дърво, скрит между клоните му.
- Ще кукаш цял живот, сине! - казваше майка му и отново замесваше черния като въглен хляб. Бяха гладни години и вдовицата нямаше пари да купи пшеница. Наместо жито всеки месец тя мелеше едно чувалче със ситен чер фасул и печеше фасулен хляб. Той имаше ужасен вкус и се точеше като дъвка. На гладните деца той им се струваше най-сладкият хляб на света. Понякога по големите празници вдовицата купуваше килограм пшеница и замесваше сладки. Ама че лапане падаше тогава! Преди майка им да се обърне, децата го омитаха до шушка! Вдовицата едва свързваше двата края и дори не можеше да си позволи да купи обувки за децата. Вместо обувки, тя им уши цървули от свинска кожа. Ех, времена, времена! Голям глад беше...
Големият син на вдовицата беше истински нехранимайко. Той крадеше яйца от полозите и ги продаваше за цигари. Веднъж измъкна няколко суджука от зимника, който майка му пазеш , за да се облажат за празниците, и ги раздаде на приятели.
Измъчената селянка вдигна ръце от него и го ... прокле.
Дъщеря щ растеше под шамарите на големия щ батко. Най-малкото дете умря от туберкулоза. Жълтата гостенка беше честа посетителка на бедните семейства. Все пак, слава на Богу, другата щ дъщеря остана жива!
- Батко ма би ... - посрещна майка си на врата със зачервени от плач очи. Малката беше голяма хитруша. Когато нямаше никого наоколо, тя не плачеше - защо да плаче напразно, когато нямаше кой да я чуе. Но щом видеше, че майка щ се задава по прашната улица, тя надуваше “гайдата”...
Проклетникът го нямаше отново. Хулиган! Кой знае къде се скиташе?!
Жената облече избелялата от носене рокля и започна да меси хляб. Слава Богу, този път тя беше успяла да обере яйцата, преди нехранимайкото да ги измъкне и продаде за цигари. Тя размени яйцата за купа брашно с една съседка. Брашното не беше от първокачествена пшеница, но на гладното магаре и магарешкият трън е вкусен като сено. Жената опече една купа сладки и ги окачи на големия пирон на стената. Те щяха да свършат преди седмицата да се е източила.
Време беше за сън. Утре с първите лъчи на слънцето тя щеше да стане, за да нахрани кокошките, прасето, няколкото овчици и кравата. После отново в ТКЗС-то. Селянката затвори очи и заспа непробудно.
Непрокопсаникът видя, че майка му спи и бръкна в торбата със сладки.
- Ммм..., ама че са вкусни ! - облиза се той. Никой в селото не правеше по-добри сладки от майка му. За всяка сладка, която измъкнеше, приятелите му даваха по една цигара. Той започна да брои сладките и се ухили. Устните го засърбяха като започна да си мисли за силния тютюн. Нехранимайкото пусна няколко сладки в пазвата си и се вмъкна тихомълком в постелята. Сестричката му спеше, усмихвайки се блажено. Непрокопсаникът издърпа старото одеяло към себе си и се зави през глава. Къщата се огласи с гръмогласното му хъркане.
Щурците се изплашиха и замлъкнаха...



© Kolio Karpela Всички права запазени.