автор: kap4ica

Обичам те. В красива приказка
превърна делничният ден.
Дори когато тихо се презираме
грехът е малко по-простен.
Нощта ми се раздира. Крехка дреха,
покрила още девствена душа.
Душа, която не намерила утеха
се свива вътре в женствена снага.
Снага, събрала в себе си звездите,
за да свети. Плахо слънце.
Слънце, изгасено със сълзите
на непоникналото зрънце...
Зрънцето, което заедно посяхме
(и не във пясъци, удавени в вълни),
зрънце, което заедно поляхме
с страстта на летните си дни...

Но нищо, що расте само,
не може да поникне без милувки.
Изпращам ти сега това писмо,
писмото, запечтано с целувка,
да го разлистиш...
И да прочетеш
кое живота ми осмисли...
кое живота ми отне...

Сега сме заедно - един за друг,
един до друг във този свят заплетен.
Тогава беше за сега и тук,
сега и тук... май времето измете...

Но и когато мъничко презирам те,
когато ти не искаш да си с мен,
аз знам, и двамата разбираме,
красива приказка е. И обичане.