автор: marsi

Намълчана.
Недошепната въздишка
съм.
Неми спомени
зад празни погледи,
сетива
пресипнали от викане,
недоспала сладост
върху кожата...
Надежда,
като трънче нейде в дланите,
а по луната –
черно-бели силуети...
Единствено
упорството
да те дочакам,
на утрото
в очите напрашели
свети.