автор: pc_indi

Ти ли пееш, Уобън- Източен ветре?
Или в шепи носиш песен-
песента на Уобън- Анънг-
зорницата прелестна?

Тя се носи, Уобън, като ми- ни- уауа -
ката шепот на вятъра в дърветата.
И се чува, Уобън, чува се
на далеко, на далеко...:
" Прегърни ме, Ку- а- синд!
Прегърни ме, силен мой!
Събери в шепи косите ми перлени
и вдъхни ги!
И по пръстите ти ще се сипнат
перуники и камъши...
Дар ти нося, силен мой!
Дар ти нося- У- а- мпъм -
огърлица от раковини.
Закичи се, силен мой!
Всяка своя тайна крие
и нашепва, и разказва
своята магия-
за Голямата вода-
Гитчи- Гъми, как ни носи
в брезово кану
и за устните ни- О- да - мин -
горски ягоди уханни-
как ги вкусваш, как ги прося,
как са жадни, Ку- а- синд...
Как Ша- БО- мин - златно грозде
ти от пръстите ми вземаш
със затворени очи,
как по тях е дъхав сокът,
как е сладък, как мълчи...
Как дори и Ън- кта хИ -
богът воден, се усмихва
и с перо от чайка- Кей- ошк,
раменете ни изписва
с древни знаци- Иш- ку- да-
огнени искри- следи...
Слушай, слушай, Ку- а- синд!
Слушай Минехаха-
смеещата се вода-
по лицата ни звъни,
хукнала към Мисисипи.
Как и Гизис- слънцето, разпръсва
цветен прах от пъстрата дъга...
Как със стъпки го събирам
и танцувайки, изпридам
осми цвят- неземен цвят...
С него... С него да рисувам
твоят образ, твоят лик
тук- отляво, до сърцето...
Във сърцето, Ку- а- синд...
Чуй и друго, силен мой-
пясъчните дюни-
На-гоу- Ууджо- как шептят
на земята, на небето...
Слушат те и знаят, знаят...
И разказват, силен мой-
ти си пясък, аз стъкло.
Да, стъкло, до писък свито!
И ме милваш, и се стичаш-
мой живот и свят за мене,
и те милвам и събирам-
твой живот и твои вени,
и измерваме живота-
много дълъг, много кратък...
А е всъщност до тогава,
Нея докато я има-
Любовта додето трае,
дотогава е Живота.
До тогава, Ку- а- синд..."