автор: katbalu

Вятърът със бяс и с остри нокти,
на пролетта копринената дреха
накъса, разпиля, оръфа.
Цветчетата- любовно замечтани,
с реалната жестокост в кал опръска.
И кестените- цъфналите свещници,
задъвка злобно и издуха....
Накрая спря пред грозното дърво-
макар и старо, то помнеше жестоката му сила,
затуй бе скрило всичко под земята,
от него нямаше какво да вземе-
еднакво силни бяха им челата.
Въртя се вятъра,
фуча
и си
замина.
Със себе си се сби във небесата
и пътят му до никъде не стигна....

Дървото старо- то дори не цъфна
и пролетта небрежна го подмина.
И никой не разбра, че под земята,
душата му бе ........пролетно ранима.