автор: Walkyria

Февруари бавно се изнизва
Като белезникав пясък в мойта длан.
Безмилостно минават дните;
Зад мен е пътят разоран.
Пред мен са ниските могили
На ханския опънат стан.
На китката си нося прежда,
Обагрена с червена кръв;
За моя господар надежда
Едва ли има. Жива стръв
Народът е за враговете.
Летят край мене ветровете,
Ухаещи на пролетта.
Топят се бързо снеговете,
Но лед сковал е моята душа.
Обръщам се към планините,
Към синята им войнствена снага.
Там спят завинаги бойците,
Убити от предателска ръка.
С кръвта солена на горещите си рани
Те напоиха сивата земя.
В гърдите ми от мъката раздрани
Бушува страшната богиня на мъстта.
Излиза ханът да ме срещне
И в миг помръква радостта,
В очите ми чете падение,
По щита тъмна е кръвта.
Ненужно е да губя думи,
Ненужно е да му съобщя,
Че неговите войни смели
В прегръдката са на смъртта.
Откъсвам кървавата прежда
Със смут във свитата душа,
А ханът горд глава си свежда
И плаче... плаче той, мъжът...
Аз съм жена, но имам сили
В мен мъката да потуша,
Макар че братята ми мили
Спят своя вечен сън в снега.
Не мога да остана с тебе –
Прошепвам, свеждайки очи –
Не искам да съм тежко бреме
Във бъдещите мрачни дни.
Пришпорвам коня – той полита,
Свисти Борей край мен с крила,
И призрачно безплътна свита
Препуска в бледата мъгла.