автор: Pitagor

Часът е три,
а аз съм още буден.
Нощта гори,
неплатонично луда.
А мисълта –
измамница ме чопли:
“Къде е тя?
Къде е, да я стоплиш?
Дали не спи?
Дали не те сънува?
А може би
нанякъде пътува…
Или сега –
изтънчено порочна,
на друг мига
раздира с устни сочни.
Или лети
край своите планети
на висоти,
достойни за поети.
Не!…
Сто на сто
тя прави в тази сутрин
най-простото –
почива си за утре.”

И мисълта,
натрапница, не спира –
все: “Тя, та тя!”,
все ми не дава мира…

Денят ми клет
навярно ще е труден –
удари пет,
а аз съм още буден.