автор: Rogue

Лунната пътека, последната разходка...

Лунната пътека

Лилит седна на леглото си. Притеснваше се за Клио. Тя беше на нокти, не можеше да спи и смяташе, че е вампира, който тормози Калифорния напоследък. Лилит не го вярваше, малките пипалца на главата й се гърчеха в учудване и безсилие. Познаваше Клио от съвсем малка, никога не би наранила някого без някаква наистина основателна причина. Самата Лилит на няколко пъти излиза да търси вампира, но не намери никой. Е освен една настинка де.
Тъмната й стая беше малка и уютна. Дрехите й бяха разхвърляни - една книга лежеше недочетена на пода, няколко опаковки от хамбургери на неясна възраст стърчаха от импровизирано кошче. Всичко беше в тъмно лилаво и черно - двата любими цвята на Ли. Малка лампа с формата на череп стоеше на пода, а кабела направо молеше някой да се спъне в него.
Прозореца беше открит и лунните лъчи падаха точно върху малкото аквариумче, в което отдавна не живееше нищо друго освен един, кой знае как попаднал там, чорап. Водата блестеше като златна под лунните лъчи.
Нещо витаеше във въздуха... някакво напрежение...
Ли нехайно очертаваше осмица във въздуха с нокътят на крилото си и се чудеше защо всички се държат странно напоследък, особено Андрая. Тя стана още по-мълчалива, ако това беше възможно, имаше сенки под очите и беше много раздразнителна и избухлива. Явно това с вампира й беше опънало нервите. Ли я разбираше - нямаше никакви магически сили, а често й се налагаше да излиза, основателно беше да се притеснява.
Раздразнена Лилит стана, прескочи кабела, който май изпуфтя недоволно и отвори вратата. Цялата й стая беше облепена с плакати на певци и филми и беше трудно да се различи стена от врата, но досега Ли не се беше опитвала да минава през стената.
Лилит излезе и тихичко затвори вратата. Искаше да се поразходи малко или по-скоро да полети, това пълнолуние леко я изнервяше, усещаше нещо с кожата си, пипалцата нервно се виеха около главата й.
Лилит тихо слезе по стълбите, но изведнъж видя, че вратата на кухнята е отворена. Зачудена кой друг страда от безсъние, тя надникна и застина на място.
На малката кушетка свита седеше Андрая гушнала една възглавница... беше заровила лице в нея... и плачеше. Вдигна глава и видя Лилит.
Ли ужасено се вторачи в лицето пред себе си. Беше по-бяло от тебешир, очите бяха червени, а около нея се усещаше нещо, което Ли се надяваше да не усети никога повече. Миришеше на смърт.
Лилит влезе като хипнотизирана в стаята и затвори вратата.
- Ли, махни се, моля ти се! - тихия глас на Андрая я някара да изтръпне, сякаш някой прокара бучка лед по гърба й. Косата на Андрая висеше над лицето й, дрехите й бяха смачкани, а брадичката й беше изцапана с нещо, което прекалено много приличаше на кръв.
- Какво става, Ади? - Ли седна на кушетката и се взря в лицето пред себе си. Кръвопийка или не, тя беше нейната най-добра приятелка. Беше трудно да се предположи отстрани, непрекъснато се караха и си викаха , но всъщност...
- Аз съм вампирът, Ли, аз съм убиецът... и което е по-гадно, не помня това. Докато не дойде пълнолуние, тогава се побърквам, сякаш... сякаш виждам всичко през червена пелена и излизам... убииствата, сякаш не ги правя аз, а някой друг... виждам всичко, но сякаш отстрани... - Андрая стисна възглавницата така, че кокалчетата на пръстите й побеляха. - Не мога повече така... не издържам... а утре няма да помня нищо и пак, и пак, и пак... докато някой не ме убие... - Гласът на Андрая заглъхна. Беше някакси неестествено тихо, в стаята беше тъмно като в рог. Само благодарение на своето нечовешко зрение Ли виждаше, обикновен човек не би видял дори ръката си, ако я размаха пред лицето си.
Изведнъж Андрая се изправи.
- Ли ще дойдеш ли с мен... до лунната пътека? - попита тихо Андрая, очите й блестяха трескаво.
- Не Ади, Клио може да ти помогне, тя нали никого не напада? - Ли отказа да повярва в това, което й каза Андрая. - Не, сто хиляди пъти Не!
- Не може... знам това - поклати глава Андрая и се изправи с едно гъвкаво движение. - Ела с мен, моля те... искам да дойдеш... важно е за мен Ли, моля те, в името на нашето приятелство...
Ли затвори очи.
- Не е честно Ади, изнудваш ме... не можеш да постъпиша така - гласът на Ли се изви до фалцет.
- Нямам как другояче да постъпя, не ме е страх от смъртта, страх ме е от това, което причинявам на хората около мен... ами ако нападна теб... или Дриада? Никога няма да си простя! - Андрая я погледна със своите червени очи, лудостта на вампирството блестеше някъде дълбоко в тях, за сега заключено.
Изведнъж Андрая се завъртя и тръгна към вратата, след което мина през нея - това накара Ли да изтръпне вътрешно, накара я да види още по-ясно, че Андрая вече е променена, след което тръгна бързо след нея. Андрая я чакаше на веранадата и се усмихна леко.
Слънцето щеше да изгрее скоро.
- Знаех си, че ще дойдеш... благодаря ти Ли - каза тя тихо.
- Сигурна ли си, че не можем да ти помогнем? - гърлото на Ли се беше свило, думите едвам излизаха от устните й.
- Не, съжалявам... хайде Ли - Андрая тръгна напред.
Лилит я последва. Ходеха бързо, но говореха, говореха за всичко. Андрая й разказа какво беше станало, как беше излязла изнервена онази вечер... и нещо я беше ударило, че нещо за малко не я беше убило, но тя успяла да избяга от смъртта. Оказало се лъжа, на пълнолунието другата вечер нещо я накарало да излезе... и да убие Стейси Блек и Сандрин Лил... и така няколко вечери по ред, а най-лошото било, че не помнела нищо на сутринта... докато не дойдеше следващото пълнолуние. Или кошмарите.
Въздухът беше прозрачен, чуваше се тихото скърцане на пясъка и камъните под краката им. По скоро под тези на Ли, Андрая сякаш се плъзгаше над земята.
Щурците тихичко промърморваха нещо, прибоят звучеше сънено и спокойно, беше като всяка друга сутрин...
Стигнаха до лунната пътека, една голяма скала над морето. Луната очертаваше по гладката й повърхност лунна пътека, това беше любимото място на Ли и Андрая. Често идваха тук да поговорят необезпокоявани, тази скала знаеше всички неволи на двете момичета, техните страхове и радости... а сега щеше да узнае и...
- Андрая... нямам какво да ти кажа, само... ще ми липсваш - думите заглъхнаха в гърлото на Ли. Двете момичета се прегърнаха, в очите на Лилит блестяха сълзи.
Андрая леко се усмихна, зъбите й се скъсяваха. Луната сякаш бавно избледняваше.
- Не ме забравяй Ли, кажи на другите, че ще ми липсват... - замисли се за секунда. - Е, освен пиленето на Клаисто... - Андрая леко се усмихна, щеше да се разплаче всеки момент.
Изведнъж се завъртя и се затича към скалата. Слънцето се подаваше с цялото си величие иззад океана. Андрая за секунда спря на ръба, погледна към слънцето, а в секундата, в която лъчите му паднаха върху нея, тя скочи...
Ли се затича към ръба и погледна надолу. Андрая се разпадна на прах преди да е достигнала водата. Пепелта излетя нагоре, златна и сребърна на слънчевата светлина и се посипа над океана. Лилит беше сигурна, че чува тихият смях на Андрая.

***

- Глупак! - звук от плясък изпълни залата. - Не си нападнал точното момиче... и сега тя не може да ни послужи, защото е мъртва! Нали знаеш как мразя провалите?
Студеният глас се снижи до съсък.
- Съжалявам ваше величество, ще се погрижа за това - нечий спокоен глас се чу зад гърбът на коленичилото същество.
- О... ти ли? И как? - гласът прозвуча леко подигравателно.
- Лесно, по най-стария начин, естествено - гласът изведнъж се изпълни с подигравка и изчезна като плясък на криле.
- Самохвалко - промърмори свитата фигура и се оттегли бързо преди тъмната сянка да се е сетила за него.
-Знаеш какво трябва да правиш нали?-съскащия глас го застигна на вратата.
-Да ваше величество-поклони се съществото и изчезна.

(To be continued... )