автор: utro

Съчувствам на камъка, на мъртвия камък,
който здраво небето държи,
че потребен на своята истина само
честността си подпира с лъжи.
Онзи камък зад храстите
с гордата сянка,
под която изстива пръстта,
често иска да тръгне
света да претърсва,
да размахва мечти и крила.

Но на своето място изконен и тъжен
със една удивителна мощ
е застанал безмълвен
(по сходство със Кръста)
и брои всеки ден, всяка нощ
как вселената горда се смила и рухва,
как потичат трънак и блата...
С тежеста си предвижда прекрасно разрухата,
но не би и помръднал глава.

И самотен,
о, страшно самотен и тъжен,
неподвижен от троскот и кал
разпокъсва на мислите тъмните връзки,
толкова много години мълчал!

И една мисъл свита,
            докрай осъзната
се намесва сред много лъжи -
че не той самият тежи на земята,
а земята на него тежи!