автор: Walkyria

Когато вятърът смутен отстъпи
Пред стоновте на душата,
Замисляме се във сърцата си дълбоко
Не сме ли всички ние Героите на Тишината...

Никога не е било тъй кратко нашето сбогуване...
Никога не съм помисляла, че може да е окончателно...
Никога не съм обичала така някого през живота си...
Никога не съм наричала странника с нежни имена.

Никога не повярвах във философията си,
За мен всичко беше лицемерие, всичко бе лъжа.
Никога не следвах стъпките на опитен водач...
Никога не се оставих да ме повлече течението на Съдбата...
Никога не ще отрека, че безумно търсех мястото си във света.

Думите са моят Лотосов цвят,
А аз бях сянката му;
Но светът ми не ще свърши тук...
Нима толкова бродих, за да не съхраня
Никога нищо...

Никога един пламък не остана запален...
Никога не можах да понеса топлината му,
Не и повече от един празен ден...
Никога не позволих да обуздаят в мене беса,
Докато не съзрях пред себе си този,
За когото бих извършила убийствени дела...

Сега, след като вече необратимо те губя,
Кажи – би ли поискал ти да преначертаеш
Линиите на ръцете ми?
Би ли разпръснал напосоки
Утайката на моето кафе?
Би ли хвърлил с точна ръка
Руните, за да очертаят всички мои тайни?
Аз нищо не мога да изгубя, след като то вече се е случило,
Сега устните ми шепнат думите на боговете
И този лотос няма никога да има начало, нито край...