автор: Chocolate_Asterisk

Капки, безброй, падат
разбиват се, блестяща, черна, светеща земя
безкрайност, носят те тъга, отмиват я, и пак падат
разбиват се в безкрая на единството, крещя,
транс, коварно стопля ме страстта, те лягат
небето слива се с земята в едно накрая.

Капки, безброй, мокро е, вали
така ли свършва пътя си кристала течен
до теб съм, недалеч, истината - вали, дали...
Сияние разцепва слепотатат, там искри, замръзнал, вечен
миг в движение неспирно, вървя
студено е, когато огъня гори във теб, а ти си сам сред разтопеното стъкло.

Капки, безброй, влага, щастие-всемир
душа на нощния порой, дъжд, изплуват чувства времетрайни
и купищата кал, сред които си живял, кумир
родени от пороя, в порив див да те засипят с грешни тайни
и няма в капка, дъжд, порой огъня ми да угасне, та той гори в любов, разгаря се от отклик, наместо пепел вечна, въглен-обич.