автор: rupani

Страшно е, когато гларусите млъкнат. Тишината събужда. Само капак на прозорец чатка някъде от върха на високия блок, от другата страна на двора. В двора е тихо, само това чаткане се чува, може да се спи, но не и ако слънцето е изгряло от там, накъдето обикновено залязва.
Цялата природа се е смълчала.
Капакът чатка на всяка секунда.
Знам, че онова е било оптическа илюзия. Слънцето си изгрява в хола, не в спалнята. Само гларусите защо млъкнаха? Не си спомням досега така да са им залепвали човките от страх. Нещо голямо се задава. Май ще хвърчат стъкла след малко. А дали ще хвърчат и дървета?
Излизам на балкона. Найлонова торбичка лети нависоко, на юг със скорост около сто километра в час.
Сама си лети. Как ли се е озовала там? А долу е пълно мъртвило. Няма вятър дори праха да вдигне.
А капакът на прозореца в далечината си чатка.
Такава рязка граница между въздушните течения има само в торнадото. Да не би това да ни сполети след миг? Хем ми се иска да видя торнадо, хем ме е страх. Винаги е така. А сега, още повече – въобще не знам какво ще последва. Човек се моли, моли да види апокалипсиса, пък като му се стори, че идва...
Един прозорец се счупва. Това ли е началото? Една ръка затваря прозорец. Гларусите врякват.
Проклети страхливи птици!
Апокалипсисът се отлага. Няма смисъл да гледам повече – бурята няма да се състои. Злокобното чаткане в далечината е спряло, слънцето се надига от изток...
Лягам си.
Размина ни се торнадото!
А дали се е разминало?
След малко гларусите отново млъкват и отново се разнася злокобно чаткане. И сърцето ми изтръпва.
Проклети страхливи птици... А като вали дъжд, ви е смешно, нали!