автор: Walkyria

Ако можех да заспя завинаги...
Да спя непробудно под кехлибара на луната.
Да се завърна в моя дом – сред пустошта,
Далеч в степта, където стеле се мъглата...
Опитах се да бъда част от този свят,
Но ето че зове ме рогът златен.
Ако напусна тялото, което сграбчило ме е в капан,
Ще отлетя назад като безстрашен ястреб.
Да отлетя... над ледните поля на самотата,
Докосвайки едва от облака посипващите се
Снежинки...
Ще чувам пак кристално ясно да ми шепнат
Богините, които силите ми ще подкрепят.
И там ще срещна вечния герой безсмъртен,
Който зове ме и ме чака,
Усмивката му бляскава да зърна,
Да го прегърна здраво и
Венец да му поставя на главата.
Сълзите ми той ще избърше с груба длан,
Почернена от битки и от кърви.
Към мен ще бъде нежен силният гигант...
Защото случилото се отдавна ни погуби.
Аз сутрин пак ще го изпращам вън,
Ще му подам да пийне козе мляко
И сладката целувка след вълшебен сън
Задълго ще усещам във устата.
Ще го дочакам... даже след вестта,
Че в битката е паднал сред росата,
Аз дълго ще се взирам през дъжда,
Снега, лапавицата и мъглата...
Скръбта не ще се добере до нас,
Ще можем да лежим, загледани в безкрая,
Пред нас замръзналият на морето глас
Ще предвещава на раздялата ни края.
Но таз стена, която се простира
Над мен, под мен и отстрани,
Тя полета ми волен все възпира,
Не мога да се върна... в моите земи.
Не мога да досегна образа му гаснещ...
Дали наистина е вече той?
Не знам коя съм и къде отивам,
Не мога да намеря аз покой.
След като Валкириите бясно завъртяха
Вихрушката на своите коне
И за ръката властно го държаха,
Изгуби се той в яркото небе...
Дали сънят пак ще ме отведе при него?...
Аз трябва сляпо да се доверя
И ако Богинята все още бди над мене,
Ще свърши тук за мен таз черна самота...