Хвърлих думи, по-тежки от камъни,
по вратата, която затвори.
Изгорих всички... пречещи спомени.
Забраних на сърцето- Да мисли!
Не заплаках, от гняв и обида,
даже нагло, подхвърлих през рамо-
„Аз избирам, кога да си ида!”
Ти опита... да спориш. По навик.
„Няма смисъл!”-повтарям си в унес.
Не със тебе! Със себе си споря,
докато осъзнавам до лудост...
Позволих си... Да те обичам.