Открих те на сто и първа страница, там, където съм сложила четирилистната детелина, покафенелите листа са оставили отпечатък върху буквите и сега не мога да те прочета.
Ставам нерешителна, когато посягам към книгата. Връщам се в началото, където буквите са все още ясни и откривам смисъла от очакването, докосвам се до думите и те образуват дълги изречения. Страхувам се, когото достигам детелината и неизвестното се плъзга по тънкия нож на сетивата ми. Усещам, че навлизам в следващата фаза на своята нерешителност и книгата ще остане недочетена. Прегъвам първите страници в хартиени корабчета и ги пускам да плуват надолу в потока на мислите. Математически знам вярното решение, житейски се колебая.
Въображението ми се шегува, измисля игри, в които трябва да се придържам към страниците на книгата. Отварям съвсем на посоки, малко преди детелината и откривам шарено картонче с цифри. Кодирала съм мислите си и се налага да ги дешифрирам, но съм изгубила кода. Тогава си спомням за изворчето, откъдето бликнаха чувствата ми. Неуверени, заблудени и полуслепи се плъзнаха по ъгълчетата на душата ми, докато заприличаха на река, пълноводна и рушаща бреговете на съзнанието. Реката преля в страниците и книгата се превърна в кораб. Аз съм единственият пътник, но не успявам да налучкам вярната посока.
Когато довърша четенето вече ще съм взела решение въпреки…, но детелината ще ме спре преди да стигна до края. Защото не мога да премина отвъд, ако не съм прочела точно тази страница. Взирам се в размазаните под листата букви и разбирам, че това е бариера.