автор: daik

Повикай ми тихичко името
и с от извор вода напои ме ти.
Ще откликне ли в мене безбрежното,
неразкритото, глупаво-нежното.
Ето идва сумрак със безсъници,
зад прозореца кимват ми люляци
и пердетата спускат се в синьо..
Ах повикай ме тиха Родино!

Ти повикай ме,
в залезно небе.
Ти повикай ме
щом печал ме спре
Ти повикай ме.

Знам ще сбъднеме среща – желаната.
Много дълга ни беше раздялата.
Зад града ни луна спотаява се,
не тъгувам -плачът ми стопява се.
А дали е звънче или ехо е,
ние с теб го подминахме – тихо е.
ЗапрашИхме със тебе, утъпкахме,
свойта тънка пътека объркахме.

Ти повикай ме,
в залезно небе.
Ти повикай ме
щом печал ме спре
Ти повикай ме.

Повикай ми тихичко името
и с от извор вода напои ме ти.
Знам ще сбъднеме среща – желаната.
Ще изпълня пред теб обещаното.