автор: kristi

"В купчина пръст приклекнал подпира се вагон.
Отдръпва се боята
от летвите изгнили."

"Вагон" regulus

А влакът е заспал на гара "Няма ме",
на краен, поизгърбен коловоз.
През зимата – под преспи лятни спомени,
през лятото – в дърдорене на кос.
В очите му – прозорците затворени –
не се редуват живите платна.
- Билети няма! – прогърмява вятърът.
- И пътници… - простенва ехо след това.
Опънатите струни – коловозите
по пътя му – до хоризонта гриф –
ритмично в люлката си, много нежно,
люлеят спомена за гарите. И жив,
той, понакуцващ от пътуване,
прегърнал слънцето, сънува всеки ход,
във който е изпъшквал под годините
и остарявал е, но никога с въпрос
защо и как е мерил пътя , своя си,
и кой ще е последния мотив
да се загнезди в гара без сезони…
Стоп кадър!
На лентата старикът е щастлив.

Парченце от небе, в синчец закърпено,
покълнало до впряга му вагонен,
най-синьото от времето прегърнало,
кодирало е тракатракащите спомени…