автор: Celena

След няколко дни Яна и Владо се върнаха в Проглед. Това, което завариха им се стори странно.
Алекс и Виктория си говореха необичайно много и просто светеха от щастие. На Владо това сякаш не му направи голямо впечатление. Той предпочете да се върне в Смолян, където се беше запознал с няколко доста привлекателни момичета и да се откаже без бой от скорошното си тукашно „завоевание”, но за Яна близостта между тях никак не бе така безобидна. Тя наистина обичаше Алекс... или поне така си мислеше. За нея той бе единственият и още от малка си представяше сватбата си с него. Беше убедена, че той е съвършеният и нямаше никакво намерение да го отстъпва на новодошлата.
Веднага, щом успя да остане насаме с него, тя реши да му припомни, че не е свободен. Опита се да го целуне, но той незнайно защо се дръпна. Тя изтъръпна. Погледна го в очите, но там не виждаше нищо. Нямаше любов, нямаше дори симпатия, имаше само една огромно безразличие, което я накара да забрави за възпитанието си, което всъщност й се случваше често. Беше избухлива от малка и не можеше да търпи някой да не я поставя на първо място. От цялото село с явно пренебрежение към нея се държеше само Ваня, но двете с нея не си говореха от години и някак си положението беше поносимо.
- Какво е станало, докато ме нямаше ? – погледна го изпитателно тя.
- Нищо особено. Какво може да стане тук ? – опита се той да разведри обстановката
- Какво има между теб и нея ? – не сваляше очи от неговите
- Между мен и коя „нея” ? – засмя се Алекс
- Много добре знаеш за кого говоря ! Какво изпитваш към тази... Виктория – опита се да изимитира странния й акцент Яна
- Нищо. Не я познавам.
- Не съм глупачка, Алекс ! Не ме прави на такава ! Знам, че се е случило нещо. Видях как я гледаш.
- Ами... виждахме се един-два пъти за малко... Симпатично момиче е.
- Така значи ! Използваш, че ме няма и веднага щом замина се нахвърляш на някоя ... - тя се замисли в опита си да намери подходящата дума, но той я прекъсна безцеремонно:
- Виж какво, Яна, много добре знаеш, че никога не съм те обичал и съм с теб само, защото ти настояваше. Нямаш никакво право да ми държиш сметка за това, с кого говоря и на кого се нахвърлям ! – ядоса се той
- Дори не отричаш ! Как можа да постъпиш така с мен ? Аз толкова много те обичам. Винаги съм те обичала... – тя тежко се отпусна на една пейка, закри лицето си с ръце и се разтресе от ридания. Той се поколеба за миг какво да направи, но седна до нея, прегърна я и помълча, докато спря да плаче. Яна се сгуши в него и стояха така цяла вечер, въпреки студа и мразовития вятър. Тя наистина не можеше, а и не искаше да го пусне да си отиде.
За Алекс завръщането на Яна в Проглед бе по-скоро досадно. Виктория беше станала единственото, което го интересува истински и дори фактът, че вече беше започнал да мечтае как ще бъдат винаги заедно бе достатъчно показателен, че Яна вече не съществуваше. Поне не и в сърцето му. Тя по-скоро беше пречка за срещите с Вики, а това го ядосваше и го караше да се държи с нея студено и дори грубо.
- Какво ще правим сега ? – отпи от чая си Виктория и го погледна въпросително. За пореден път бяха в къщичката в гората. Тя беше станала тяхно постоянно убежище. Прекарваха там почти всичкото си време и се радваха на новозародилата се любов.
- Е как какво ? Ще продължим да се виждаме. Това, че ТЯ е тук не променя нищо! – Алекс дори не произнасяше името й вече, а когато се заговореше за нея, в гласа му се усещаше презрителна нотка.
- Много добре знаеш, че те обича. Не бива да постъпваш така...
- Аз не я обичам! Никога не съм я обичал. Ти си единствена за мен, Виктория! Нима моите чувства нямат значение ?
- Разбира се, че имат, но ми е жал за това момиче. Съсипана е ...
- Прекалено много се тревожиш за подробностите. Тя не ме интересува. – той придърпа момичето до себе си и нежно я обгърна с ръце. – Не мога да се откажа от теб, заради нейните глупости. Ще се откаже, ще видиш.
Виктория въздъхна тежко и се отпусна в прегръдките му.