Изкачването беше трудно, а побеснялото слънце ги тормозеше вече и на клетъчно ниво. У Веселка можеха да се открият дискретни данни за веселост единствено в името й.
– Славомирее, скоро ще се простиш и с мира в името си, ако не ми кажеш, че сме стигнали – просъска Веселка. – Трижди проклета да съм, че ти се вързах на акъла да катеря тези отвратителни каменисти баири.
– Ако ги катереше с лифт по-малко отвратителни ли щяха да бъдат или по-малко каменисти – попита с широка усмивка Славомир.
– Не! Точно толкова отвратителни, колкото нелепата ти усмивка.
– А, на мен си ми е удобна усмивката. И без крем Корега ми лепи добре!
– Ръъръъ…– изръмжа младата жена, тръсна раницата с на земята и седна на един камък.
Славомир свали своята, сложи я до съседния камък и продължи да катери. Мисълта, че са загубили пътеката го притесняваше, но не му се мислеше какво ще последва, когато жена му разбере за това. Трябваше да намери изход. Да срещне хора в тези пущинаци беше… Вече не е! Пред очите му, само на десет крачки, стои възрастен мъж и го мери от глава до пети.
– Добър ден! – поздрави Славомир.
– Дал Бог добро! – отвърна мъжът. – Какво насам? Доста сте се отдалечили от пътеката.
– Разбрах. Оставих жена си малко по-надолу да почива и тръгнах да огледам местността. Късмет е, че ви срещнах.
– Пийнете, пийнете! Чаят ще ви отпусне – настояваше домакинът, правейки се, че не вижда зарята от сърдити гримаси по лицето на жената със звучното име Веселка.
– Моля те, продължавай нататък – подкани го за втори път Славо.
– Ама, съвсем ще разсърдим госпожата! – опита да възрази мъжът.
– Да разсърдим Веселка? До "съвсем" трябва да изпием доста чай – през смях, каза Славо.
– Първата ми жена се казваше Веселка – някак между другото, каза мъжът.
И онзи ден беше горещ като днешния, и като че служителите се надпреварваха кой ще намери по-идиотско решение на възникналите проблеми, дори на тези в зародиш. Към края си работният ден приличаше на огромен, готов да се пукне, цирей. "Добре поне, че шефът се държи мъжки!" – мислех си, когато телефонът иззвъня! Вдигнах го и докато изрека краткото и ясно "да", вече предлагах услугите си в кабинета му. Възложи ми да убия триглавата ламя от Бончов баир и аз приех. След това постави на бюрото малко куфарче за документи със секретна ключалка и каза лаконично:
– Вътре се съдържа цялата секретна информация за вида и спецификата на главите на ламята, и оръжията за всяка една от тях, както, и упътване за употребата им.
Нареди ми да го отворя, когато се прибера и остана сам у дома.
Аз съм родом от Пустин дол, което се намира в подножието на Бончов баир, и познавам местността отлично, но недоумявах откъде шефът ми знае за моите детски подвизи по тези места. "Не годините, а травмите от детството ни набраздяват челата" – помислих си. "А шефовете, оказва се, с лекота разчитат тази писменост. Но колкото и кадърен да беше моят, не разбра, че домът ми е единственото място, на което не мога да остана сам".
Жена ми, изначално свадлива и неудовлетворена, да ме прощава госпожата, изживяваше естествените за възрастта си кризи, ровейки се в личния ми живот, а за тайните ми твърдеше, че били най-сигурните й маркери в този сбъркан свят.
Тъй като не можах да измисля време и място, в което да остана сам, реших да я въвлека в секретната си мисия.
И така, вместо да похваля вкусната вечеря, казах:
– Възложиха ми особено опасна и секретна задача и се нуждая от твоята пълна и безрезервна подкрепа. Естествено, когато дойде време за действие ти ще останеш в тила, освен ако… – спрях за момент, за да й дам възможност да продължи.
– Освен ако това не е екскурзия до Париж, която си организирал за годишнината от сватбата ни – довърши ме тя.
Смееше се тържествуващо, а аз трябваше да играя отчаяния, излъгал се в близките си, несретник и да остана тъжен. Останах! Нежната ми половина се изнесе да спи с телевизора в хола, за да не ме смущава и ме заряза очи в очи с мисията ми.
– Най-сетне сам! – изпищях едва чуто аз.
Тържествувах за победата си над световната женска цялост и тайно завиждах на себе си за гениално нанесения удар върху "целостта". Може и да треперех вътрешно, но толкова и така, че дори пръстите ми не разбраха това. Стиснах здраво секретния механизъм на ключалките на куфарчето и с изсъхналата по челото пот го отворих. Истинските агенти не се изненадват от нищо, дори и от разхищението, да сложиш запечатан плик за писмо в кожено куфарче за документи. Предварителната ми подготовка се заключаваше в изключително внимателния прочит на написаното върху плика : " Отвори при среща с ламята!"
На другата сутрин, малко след изгрев слънце, аз вече катерех Бончов баир. Слънцето този ден разнообразяваше скучното си ежедневие с това, да ми боде очите. Придвижвах се опипвайки терена с крака, докато с ръцете си чупех сочните клонки на зажаднелите за човешка плът храсталаци. Преди да стигна върха, самосъжалението ми стигна своя. Сълзите ми ведно с едрите капки пот закапаха по ревера на новото ми сако. Свалих го, за да го предпазя и от гърба ми се свлече огромен термичен товар. Изненадващо за мен хладният полъх вървеше в комплект с притъмняване пред очите. Когато преодолях шока от срещата с отрицанието на светлината, разбрах, че съм попаднал в пещерата "Мечото око" и не бях сам. Срещу мен, с ръце на пояс, стоеше добре сложена, едра жена с маймунска захапка и огромни, изцъклени очи встрани от величествен орлов нос с твърде характерно удебеление, и червенина на върха.
– Триглавата?!? – изтъркаля се от устата ми нарицателното с възходящо глисандо на прегракнала зурна.
– Тъщата на Трифонов! Приятно ми е! – изгъргори жената. – Ти пък с какво ще ме убиваш?
– Нямам с какво! – казах простодушно и в този момент се сетих за запечатания плик в куфарчето.
Извадих го с треперещи пръсти. Разпечатих го с очакването пред очите ми да блесне магичната формула на моето спасение, и с треперещ глас, казах нежно на днешния ден преди двадесет години:
– С любов!
– Къде е сега триглавата? – попита Веселка, непривично оживена.
– Преди една година отиде на погребението на зет си и не се върна. Оттогава насам всеки ден излизам на Змеьовата дупка да я чакам.
– Татко?!?