автор: Bonnka

Когато загубиш някой – в началото си чуждо неуместно в безтегловност, и някак се размиват фактите. Знаеш че ще оцелееш макар и с камък в гърдите. Дишаш, дишаш и това е – деня минава, идва вечерта – самотна, сляпа.
Изпиваш хапчето за безразличие и продължаваш – минаваш през ноща – дори заспиваш. Събуждаш се окъпана от светлина, и в първия момент се чувстваш почти щастлива докато се сетиш – че нещо в живота ти е променено, че си сама. Не ти се плаче – дори не ти се мисли, гледаш през прозореца и впиваш поглед в листата на череша, най – важното за сутринта. Минават минути, часове, толкова дълго си се взирала в черешовите листа, че сама си станала череша. Ето имаш вече аромат, дори листа са ти избили. Колко е лесно да бъдеш дърво. Имаш друг стимул за живот, различни желания, друг вид копнежи. Ти си череша с капки роса по плодовете, и с малко гнездо на славей в клоните. Животът ти е променен – живееш за дъжда и за песента на славея, живееш за слънцето и за вятъра. Щастлива си. Нямаш спомени, нямаш цели, ставаш вечност и борба. Няма време и очакване – няма самота. Посрещаш първите лъчи на изгрева, изпращаш кървавите отражения на залеза. Само днес си.
Мина деня в който бе череша, сега си отново старата самотница. Изпиваш няколко за безразличие, потъваш. Съня ти е красиво-люляков, вървиш през лилава гора с нежно ухание, чупят се малки клончета под краката ти и си толкова спокойна. Пътят ти е единствения тласък, през шарените сенки. Звуците са странно омайни и кристално чисти. Слънчевите лъчи се процеждат през дърветата и правят палави зайчета по шията ти, ако някой те погледни сега – ще бъде очарован от лицето ти. В очите ти текат поточета а устните са горско цвете. Лежиш върху прохладна вечност – косите ти се сливат с тревата, ръцете се превръщат в корени на филодендрон – и си почва и живот, трева си и любов. Малка купчинка природа, чудни еделвайси, люлякови храсти.
Но се събуждаш – пак сама – шепа безразличие... .Сълза... .
Сън завинаги и свобода... .