Стоиш до вратата,
с гръб си към мен,
куфърът ти е в ръката,
привършва този ден,
но не само той,нали,
а и нашата любов,мечти.
Колко тежък е краят,
колко страшен момент,
сърцата,те знаят,
че е толкова излишен,
ала разумът проклет,инат,
друго казва,но дали е прав?!
Не е,разбира се,че не
и ти и аз го чувстваме,
ала стоим с кръстосани ръце,
не,не се отпускаме,
нали сме горди,ах,
по-скоро сме за смях...
Ти ще стоиш,
аз ще мълча,
ще тръгнеш,
няма да те спра,
а сълзите ще текат сами,
от нашите тъжни очи.
Всяка твоя крачка,
в теб нож ще забива,
аз на пода ще се свлача
и сърцето ще умира,
но ти ранен ще крачиш,
аз полужива ще плача.
Никой няма да отстъпи,
да,това се знае,
никой думите не ше пристъпи
и не ще се разкае,
и прошка няма да поиска,
и чувствата си ще подтиска.
Разуме,браво,
браво мисъл човешка,
държиш се силно,здраво,
не допускаш грешка,
че,ах,провал ще е голям,
да те победи сърцето!Срам!
И ти,момче, чакаш,
една думичка да изрека
и аз стоя,чакам,
да се обърнеш,подадеш ръка,
но чакаме,нищо не правим
и само неизбежното бавим.
Слънцето залезе,
времето изтече,
през вратата ти излезе,
всичко свърши вече,
аз безпомощна паднах,ранен ти замина,
от гордостта ни безкрайна,любовта ни загина!