автор: Rogue

Седя сама, пред мене се ширнало морето, за някой е неизчерпаем източник на размисъл, а единственото, за което аз се сещам си ти.
Погледна ли към тази морска шир се сещам за теб и моят вечен напоследък въпрос "Кой си ти?"
Понякога те виждам странен и далечен, сякаш си някъде другаде, странна усмивка пълзи по устните ти...
Понякога ставаш друг, циничен и обиден от света, невярващ в хората изобщо, човек, скрил се в себе си, нехаещ за всичко друго...
А друг път си сякаш само усмивка, намигване и сякаш изчезваш, ако те питам за нещо, пускаш весела шега, но не казваща нищо...
И винаги, който и от тези да си ти, никога не казваш нищо, аз те питам, търся отговора в твоите очи, ала там има сякаш само болка и тъга.
Кой си ти? Познавам ли те изобщо?
Но никога не бягаш от нищо и от никого, не нараняваш никого, но на никой не даваш да те доближи, протегна ли ръка, ти си там, до мен, но въпреки това виждам душата ти, която сякаш пустее, а на всеки въпрос отговаряш така, сякаш не си разбрал и просто продължаваш напред а аз седя сама, с ръка протегната към теб, взряна в твоите очи, прозорци към твоята тъжна душа.
И защо погледна ли към теб, се сещам само за океана, безкраен и далечен и някак си навяващ и мъничко тъга...
А аз искам само да попитам... "Кой си ти?"