Веднъж тя го попита защо на стената му има снимка на хора, които не значат нищо за него.
Снимката беше черно-бяла, панорамна. Долу, при строените крака на учениците от първия ред, беше отпечатано 17 септември 1985. Той си представяше как след години щеше внезапно отново да забележи снимката. Щеше да сметне наум колко време е изминало, а след това да запали цигара, да облегне гръб на онзи неудобен стол в средата на стаята и да затвори очи, докато пепелта пада бавно върху килима.
Харесваха му тънките бели черти, които се спускаха по краищата на снимката. Мислеше си, че ако тази рамка я нямаше, хората щяха да станат от столовете си и мълчаливо да се разотидат. Фотографът щеше да изтупа сакото си, да прибере статива и да отлети в облаците. А може би всички щяха да преброят до три, да хвърлят шапките си във въздуха, а после да се разбягат в различни посоки. Тогава той, мачкайки нервно периферията на бомбето си, щеше да седне в тревата без да знае накъде да поеме.
На снимката имаше само деца. Цели седем редици глави, които гледаха в различни посоки. Отне му известно време, докато различи лицето си сред останалите. С приведена напред глава, той сякаш се опитваше да прошепне нещо в ухото на кучето, което седеше в краката на учителя от първия ред. Понякога се чудеше кои цветове е изяла черно-бялата боя на снимката. Дали това момиче има кестенява или руса коса? Дали този пуловер е на жълти и кафяви раета или директорът носи панталон в охра? Обичаше да си представя, че небето е синьо, боровете – мътнозелени, а тревата – прегоряла от побеснялото слънце.
Той помълча. След това понечи да каже нещо, но сякаш засрамен от безсмислените звуци, които излязоха от устата му, прехапа устни. Как би могъл да и каже, че това са непознати, които винаги щяха да го пазят с мълчаливото си неизискващо присъствие от силата, с която и принадлежеше?
Той никога не окачи нейна снимка на стената. Не можеше да понесе мисълта, че тя ще го гледа хербаризирана през стъклото, изрязана в правоъгълна рамка.
Тя трябваше да бъде свободна.