автор: Rogue

ОБСЕБВАНЕ

"Чувам отдавна изгубен шепот.
Не разбирам защо съм още тук, какво още ме държи…
Ти беше дълбоко в моята душа… и аз знам, че все още си там.
Гледаш ме, искаш ме само за себе си.
Чувствам как ме дърпаш назад и надолу. Аз се преодолях, надраснах себе си, пораснах, но не и ти. Ти си остана същият. Ти не обичаш мен, а само себе си.
Мога да те подуша, твоят живот, така просмукал се в мен.
Звукът на твоето сърце тупти в главата ми. Обезличава ме…
Няма да го позволя, няма да се върна обратно. Сбогом."

Само тази бележка намери Майкъл в апартамента, когато се прибра. Махрет беше прибрала всичките си вещи. Само подаръците му бяха останали.
Тя го беше напуснала.

from
Haunted
Evanescence

ЛУДОСТ

В един ъгъл на стаята с меки облицовани стени лежеше жена, още девойка. Късата пепеляво-руса коса падаше над тъжните зелени очи, които разказваха негласно една история…
"Страхувам се от това навън. То ме плаши...
Алармите сякаш са чудовища, виещи в главата ми.
Моля те... остави ме тук, където вятъра винаги ще шепне в ушите ми. Аз съм щастлива тук.
Тук, където дъждовните капки ще ми разказват хиляди истории, докато падат.
Остави ме в моето поле от хартиени цветя, тук, където съм щастлива. Остави ме под небето с бонбонени облаци…
Аз просто ще лежа в себе си много часове.
Ще мечтая и ще гледам моето лилаво небе, летящо далеч над мен.
Не казвай, че се отдалечавам от теб, това не е вярно.
На клене те моля... Не ме карай да се връщам в онзи ужасен, студен, плашещ и самотен хаос, който ти наричаш реалност, твоята реалност…
Знам какво се крие зад моя сън. Мъчех се да забравя но знам...
Кошмарът, от който се опитвах отдавна да избягам.
Заради него създадох този мой, измислен свят. Остави ме в него.
Потъвал в моя писък толкова пъти подред, как можеш да наречеш тези нощи тихи?
О, от колко време чаках, Господи, спокойствието и тишината на моя измислен свят. Не ме карай да го напускам, тук съм щастлива.
Не, ти не ме слушаш, не ми вярваш. Затвори ме тук. Добре, аз никога няма да напусна този мой измислен свят… Защото само тук съм... щастлива, а вече почти бях забравила тази дума... Сбогом... "
Леката въздишка накара безмълвния зрител да разбере, че русото момиче със зелените очи завинаги отиде под лилавото небе в измисления си свят.
Лудост ли бе това, или спасение?

from
Imaginary
Evanescence