автор: rajsun

По С. Е.

В утрото пътеката е лека –
сякаш е с невидими крила.
Името й рекъл-недорекъл,
тя като вихрушка отлетя.

Пътища. По пладне се преплитат.
– Добра стига! – И денят бе храм!
Къде бързах, някой да ме пита.
Аз отминах, тя остана там.

Изтъня. Изгуби се след време.
В сън потъна и във зимзелен,
пътят, който тръгваше от мене,
пътят, който стигаше до мен.

Но навек да сте благословени
и от моя предвечерен час,
ти, която мина покрай мене,
ти, покрай която минах аз.