автор: dara33

Когато остарея ще пътувам
до Египет
развяла бялата си грива...
Нищо, че не ми отива.
Ще пия под сенките на палмите
невкусвани дотогава от мен питиета...
Няма да нося дантелени ръкавици,
с които да се преструвам че убивам
времето на пресекулки дихание...

Ще седя на последното стъпало,
но не за отмора,
не за отмора,
огряна от Слънцето на Египет.
Бастунът ми ще е забит в пясъка,
като потно стъпало,
но не от умора,
не от умора.
И ще говоря с приятелките си.
Ще се правим на млади.
Ще се преструваме, че сме навъртяли
годинките,
като колоездач – маратон.
Победили.
И няма да крадем от червения гюл
от градината
на баба Зафира.
Можем да сме дебели,
леко набръчкани, като лице на стафида,
можем да сме по – напористи
или смълчани...
Незнам.
Но няма да се крием зад ъгъла на собствените си
страхове.
Да мълчим, когато не искаме да мълчим.
Дори от чантата ми ще се подава
ухото на плюшено мече.
Онова, което така не ми подари.
Като пръстен.
О, и ще обичам, знам пак ще обичам...
Има сърца които са необятни, точно както пясъците,
върху които някога
някой
строил пирамида е...

О, Джени и няма да нося лилаво.
Ще се обличам само с цветовете на утрото.
Бяло.