автор: presian_penchev

Крстиян Янев стоше в ъгъла на стаята си и трепереше. Чантата с рисунките стоеше хвърлена настрани. В момента не беше способен на нищо. Ако някой решеше да го удари, той нямаше да се защити, което в този момент би било всъщност добре дошло за него.
Ако някой решеше да му изтрие разказите от компютъра, той нямаше да му попречи, ако някой решеше да му скъса рисунките, да му счупи компютъра или нещо друго в стаята, или пък в цялата къща, на него му беше все едно. Защото само едно беше важно за него-бе жив. В този момент той бе изживял най големия страх през живота си.
Затова именно, този път не попречи на Филип Борисов да натисне копчето ,,Пауър” и да изключи компютъра. Сиянието изчезна, екрана потъмня и този компютър вече си изглеждаше като най-обикновен такъв.
-Откъде взе този компютър?-попита Филип шокирания все още Кристиян.
-От...един магазин в града. Беше компютър като всички други, не че разбирам много, но ми трябваше някакъв компютър, за да върша това което искам.
-Мисля, че причината за всичко това е в него.
Наистина не беше нещо много особено като компютър. Фили предпомагаше, че беше пентиум четворка, нито последна мода, нито пък твърде стар. Можеше да се каже, че вършеше задоволително всякаква работа.
-Съхрани ли разказа?-попита безизразно Кристиян.
-Винаги го правя автоматично, защото и ти го правиш.
-Ти не ме хвърли от прозореца, само ме издърпа обратно. Защо реши така.
-Бях много близо до това да те изпусна. Наистина, беше трудно, но все пак аз не съм убиец.
-Като мен.
-Да като теб.
-Едно е да убиеш човек, съвсем друго-литературен герой. Ако аз действително бях убиец, то щеше да бъдеш и ти и сега аз щях да съм мъртъв.
-Тогава навярно си знаел, че няма да те пусна.
-Може би, но страхът от близостта до реалната опастност измести изцяло всякакви други мисли. Може би предполагах, че ще направиш всичко за да не ме пуснеш, но винаги съществува възможност да го направиш неволно и тази мисъл изцяло заемаше съзнанието ми.
-Това, че си писател не те прави нещо повече от другите.
-Никога не съм и мислил, че ме прави.
-Наистина ли мислеше, че можеше да ме подлъжеш да вляза в компютъра.
-Бях много близо, а и ти също, но се оказа доста проницателен.
-Не го ли очакваше, все пак никой не ме познава, по-добре от теб. Сам го каза. Познаваш ме перфектно.
-И въпреки това пропуснах, накои качества като находчивостта (мисля, че това е по точното определение) които не са присъщи да мен и които понякога слагам на геройте си. Като общителността и находчивостта при теб. И за добро или за зло, пропуснах да отбележа второто, заради което естествено не го притежавам.
-Или по скоро не знаеш как да го използваш. Но така или иначе сбърка и ето ме все още тук.
-Явно да.
Филип дръпна стола и седна на него.
-Сбърка изцяло като мислеше да ме върнеш обратно и да ме застопориш в този безсмислен кръг, който мислеше да изкараш за разказ.
-Това беше единственият начин да се свърши най-накрая с този разказ. След като ти влезеше в компътъра, аз щях да напиша това, което се случи с теб тук и всичко щеше да свърши, когато влизаш в компютъра и никога повече не се връщаш. Никога повече не те срещам. Трябваше да стане така.
-Но явно не е трябвало. Кажи ми сега, след като не стана, наистина ли мислиш, че е било правилно.
Кристиян замълча малко, след което добави:
-Мисля, че съм в творческа криза. Все още. Само писател в такова състояние е способен да направи нещо такова. И вероятно заради това не се получи.
-Какво става, когато един творец изпадне в творческа криза?-попита Филип.
-Това означава, че не може да твори, че наможе да се развива в насоката на желаното от него творчество.
-Защо се получава така?
-Не знам. Просто се случва, но обикновено се случва на хора, които са оставили зад гърба си солидно творчество. Творчество, което са създавали цял живот. Като стар човек, на който му е дошло времето да се пенсионира, понеже не може вече да изпълнава дадената работа поради напредналата си възраст. Но аз не съм стар, прекалено рано ми е да се пенсионирам. Прекалено рано ми е за творческа криза.
Филип помълча и добави:
-Вероятно просто се е случило.
-Не може.
-Няма невъзможни неща.
-Какво друго ми остава освен писането? В нищо друго не съм добър.
-А онова там-и той посочи чантата за рисунки.
-А да, виж-каза Кристиян и му я подаде.
Филип я взе в ръце и я отвори. Извади първата рисунка и сърцето му застина в удивление примесено с ужас.
Рисунката на листа с формат А3 изобразяваше колкото странна, толкова и ужасяваща, и интересна картина. От горе-надолу (защото именно така я видя Филип докато я изваждаше от чантата) се виждаше небето и облаците. Само, че вместо синьо, небето беше червено, а облаците-черни. Слънцето си беше такова, каквото си беше винаги, но осветяваше ужасяваща гледка. На небето на един от облаците, кръстосал крака, седеше най-уродливия демон, който човешкото съзнание бе в състояние да си представи. Имаше две снежнобели къси рогца (чудно защо, на Филип му напомняха на вампирски зъби (но въмпирът беше миловидно създание в сравнение с това)), кърваво червена кожа със странен сив оттенък. Очите му бяха жълти и беззенични, ноздрите представляваха две дълги цепнатини, като на отрязан човешки нос. Устата бе разтеглена в зловеща нечовешка усмивка с две редици заострени като шипове дълги, снежнобели зъби, като два от тях стояха встрани и бяха два пъти по дълги от другите. Мускулите по кървавочервената му кожа, личаха с въжможно всяка подробност и с почти изящна заформеност. Главата му беше гола и леко елипсовидна, ушите също бяха като отрязани. На ръцете и краката му стърчаха къси дебели и остри нокти. На петите си също имаше шипове. В ръката си над кръстосаните крака, държеше чаша с вино и като че ли празнуваше. Но в този демон имаше две странни и нетипични за него, неща. На гърба му стояха разперени две ангелски криле, а над уродливата му глава имаше жълт обръч, като на светец.
И това беше само началото.
Под червеното небе кръжаха други демони подобни на онзи, но вместо ангелските крила, на гърба им бяха разперени ципести такива, оцветени с червено сивия цвят на кожата им. Това над което те кръжаха и очевидно нападаха, бяха изплашени до смърт хора които бягаха във всякакви неопределени посоки, както естествено правеше множество хора сред които е всята паника. В резултат демоните (които се струваха на Филип безбройни) ги настигаха и разкъсваха с острите си нокти. Имаше много окървавени трупове, обезглавени. По земята се въргаляха множество отрязани крайници. Не че Филип разбираше много от картини, но на очи се набиваше това колко добре беше спазена перспективата. В далечината, по средата на ужасяващия пейзаж, се издигаше огромна сиво-кафява църква, а зад нея личаха (в малко по-отдалечен план) къщите на някакъв град или село. Когато обходи картината с поглед още няколко пъти Филип забеляза и че демонът с ангелските крила и обръча, кръстосал крака на черния облак, виси точно над църквата.
Абсолютно всяка подробност в тази картина си личеше с възможно най-голяма точност. Това я правеше колкото ужасяваща, толкова и хубава. Макар и да звучеше странно-направо прекрасна. Не беше някаква плиткоумна, вулгарна цапаница, а истински шедьовър.
-Важното в рисуването Филип са подробностите, желанието и търпението да ги изобразиш, за да се получи нещо наистина добро. Или поне, най-малкото, добро.
Филип отпусна надолу ръцете си с картината. Беше зашеметен...отново. Отново от това момче, за което така и не му стана ясно дали му е приятел или враг.
-Аз просто не знам какво да кажа. Ако можеше да ми прочетеш мислите, щеше да знаеш.
-Знам и без да мога да ти ги чета сега Филип. Ако искаш ще ти разкажа какво стана, като я показах в училището. Имаше конкурс за най-добра рисунка на тема ,,Нужна ли е религията на хората?”
-И какво стана-любопитството на Филип наистина беше разпалено.
-Ами, участваха ученици от почти всички паралелки. Не бяха много но участваха и аз естествено бях един от тях. Който спечелеше щеше да получи награда-повишаване на оценките по рисуване с две единици (това беше доста важно за хуманитарно училище като моето) и окачване на картината във фоайето на училището. Както и някои доста полезни енциклопедии за възникването на религията и за културите на различните народи. Естествено имаше и други подобни награди за останалите участници от челните места. Всичко това, поне според мен, се правеше с цел да се усвоят знания за различията на хората и културите от учениците и да се стимулират талантите на училището. Но както и да е. Когато видяха рисунката ми, учителите доста се поколебаха дали да я изложат, но в крайна сметка тя беше най-добрата от всички и те все пак го направиха.
-Но тя стои тук сега.
-Да, така е. Когато я сложиха на стената в рамка тя предизвика доста странни реакции върху учениците, а дори и върху някои учители. Една от тях е, че някои ученици започнали да сънуват кошмари. Дори и някои от учителите, да не кажа повечето. Тази картина донесе истински смут в училището, повече и от проблемен ученик с криминално досие. Понякога в училището идваха и родители с малките си деца. Когато влизаха вътре, нямаше как да не минат през фоайето, където беше окачена в рамка картината. Тя не стоеше сама там, а наред и със другите четири най добри картини от конкурса. Но въпреки, че не беше сама, тя се открояваше много от другите. И когато тези деца минаваха и я виждаха, оставаха да я гледат дълго. Тя ги хипнотизираше, виждал съм го няколко пъти. Когато майката, или бащата отидеше до детето и го изтръгнеше от вцепенението то започваше да крещи и да плаче. И през сълзи ревеше да си ходи. А когато го видеше възрастен виждах немия ужас в очите му. След няколко такива случки ми казаха да си прибера картината, с която в това училище бях станал известен. Не ги попитах защо, може би бях съгласен, но след това, започнаха неприятностите за мен. Учениците взеха да се настройват против мен и някои от тях започнаха да си изразяват неприязънта по различни начини. Общото мнение бе, че съм сатанист и лош човек, щом използвам таланта си за да изобразявам такова зло. Учителите също не ме харесваха особено, а след конкурса открито започнаха да го показват, подобно на учениците. Намаляваха ми оценките, изпитваха ме често, изпитваха ме на трудни неща и така нататък. Чудно как големи хора могат да се вдетинят дотолкова, че да заприличат на тези които трябва да обучават. И така станах един от най-необичаните хора в училището. Но не всички в него мислеха по един и същи начин. Напротив имаше доста различия, както във всяко училище. Някои ме намразиха, но други смятаха, че картината ми е наистина хубава и смисълът в нея съвсем не бил толкова зловещ, а най-малкото пропогандирал някакъв сатанизъм. Всъщност идеята, концепцията която вложих в нея беше, че религията и добродетелните ценности които изповядва, не са се превърнали в нищо повече от маска, която злото си слага, за да всее смут, разруха и смърт. Но явно идиотите си проличаха, когато се наложи да я тълкуват. Имаше и религиозни сред тях, въпреки че според мен си бяха чисти нихилисти спрямо така наречената им вяра. И така някои смятаха, че съм луд, други, че съм сатанист, а трети, че съм гений. Само, че последните бяха малцинство и ако покажеха открито, че заставаха зад мен, биваха подложени на агресия под различни форми. Така аз останах сам за известно време. И можех спокойно да бъда мразен. Когато училището свършваше, някои дружини от идиотите ме причакваха на ъгъла на някоя улица и се мъчеха да ми налеят ум в главата. Което беше наистина странно, защото това в което се опитваха да ме накарат да повярвам, бяха пълни глупости и неща за които отдавна знам, и в които съм се убедил, че са погрешни. Като например да спра да рисувам, да спра да пиша (да и за това знаеха), да спра да бъда нещо което създава хаос в училището, нещо различно и стана като тях-примерен ученик, примерен гражданин. Чудно доколко примерно беше това да пушиш трева и да я продаваш на малките деца, някои от които бяха първие клас и дори предучилищна. Или пък да смяташ, че единственият начин да спориш е чрез налагане, както и да създваш приятелства. Да бъдеш винаги пред всички, като безскрупулно ги спъваш отзад или ги смазваш без да им даваш шанс да се защитят и без да си изцяло уверен какви са всъщност. С две думи да господстваш над приятелите си. Слепецът, Филип, глупакът, вижда само онова, което иска да вижда. Затова привидно винаги изглежда прав, но всъщност греши дълбоко. Едно от най-лошите неща е да не можеш да правиш разлика между добро и зло. Тогава винаги ще си прав и винаги ще грешиш, паралелно с това. С такива хора, бях и все още съм, обграден Филип. За това виждаш защо в душата ми има толкова омраза, толкова гняв и естествено, страх. Защото започвам да се превръщам в един от тях и единствено писането е това, което ме държи, все още, в прегръдката на разума. Може би и рисуването, но след тази картина не съм нарисувал нищо повече. Както виждаш, другите листове са празни.
Филип мълча дълго време с рисунката в ръка, замислен върху казаното от Кристиян. Независимо дали е имало време когато това момче се е запъвало да говори, сега това време отдавна беше преминало. Думите му имаха огромен ефект върху Филип и бяха като на истински разказвач. Не само писател, а разказвач.
-Кристияне-каза след мълчанието Филип-мисля, че открих причината за всичко това и най-вече причината да съм тук.
-И тя е?
-Трябва само да измислим някакъв начин да остана в тази къща известно време и да убедим родителите ти в това, когато се върнат след около един-два часа.
Кристиян, все още седнал на пода и опрял гръб в стената го изгледа неразбиращо, но след малко прозрявайки, какво има предвид Филип, се усмихна.
-Мисля, че вече се сещам няколко такива начина.



Край на първа част