автор: Wendy

Пак ме питаш: "Навярно си плакала?"
Отговарям объркано: "Не..."
Но се стапям, разтворена в мрака
под разсърдено тъжно небе.

В тази нощ, под звездите огромни,
ревизирахме всички мечти.
Под ръка с подранилия спомен
аз си тръгвам. Потегляш и ти.

Но след нас ще остане Луната!
А дланта ти ще парне звезда.
Ще прониже за миг тишината
с острие от сребриста тъга.

Ще се питаме дълго къде ли
отлетя възроденият смях...
Ти почивай. Днес пак е неделя.
Вече имаш в излишък от тях...