автор: mishle

Сутрин ставам рано.
Вървейки пияно,
първото кафе си правя.
И готов, към работата мога да се отправя.

Взимам градския транспорт,
мислейки за поредния рапорт,
който трябва да дам на шефа
вместо да си гледам вкъщи кефа.

Влизам в кабинета
и виждам, че пак са спрели нета.
Слагам от очните си капки
и отварям една от хилядите папки.
С блуждаещ поглед
очите ми извършват знаменит полет
между редовете
неразличавайки дори буквите.

От врата се чува почукване.
Сигурно поредното шевско повикване!

Ставам бавно
и отправям се мудно
към кабинета на шефа,
където отново той си гледа кефа,
качил крака на масата,
отворил врати към терасата.

Почуквам и влизам.
Същото положение.
Няма никакво съмнение!
Шефа отново е сърдит.
Гледа ме на кръв като пребит.

Плахо престъпвам
и доклада му предавам.
Поглежда го той
с поглед сякаш след запой.

И отново същата мимика,
отново неговата безжалостна критика.
И пак почва да ми крещи!
И пак вежди да мръщи!

А аз склонил поглед
в земята отпред
не слушам дори,
ума ми към други места лети.

И чувам своето име, внезапно!
Вдигам поглед изплашено.
Нещо бързо отговарям
И излизайки бързо, след себе варата затварям.

В кабинета отново се пребирам.
На бюрото отново сядам
и от скука се протягам.
Но за работа трябва да се залавям!

Вперил в книжата поглед,
преглеждам всеки документ подред.
И времето си тече ли тече,
а слънцето навън тъй хубаво пече.

Не разбрах как времето отлетя
и настъпи ноща.
Време е към дома да си вървя,
крачейки сам под дъжда...

У дома се прибирам
и какво, още от вратата заварвам!?!
Моя добър приятел Джаки,
още от вратата с лай ме посреща!
Той винаги е насреща!

Наливам си едно,
а след него още едно, поредното!
Прегръщам моя Джаки.
Не знае той що са човешки мъки!

И лягам в мекото легло, което отдавна ме зове!
Мислейки че и по–лошо е могло да бъде.
Затварям очи.
Тишината в стаята мълчи.