автор: balev_damian

Често от самия спомен
ти се извисяваш като слънчева дъга
във знак за дух свободен
да разкъса тягостната пустота.

Из нашите тайни искри доволен,
обезумяла мисълта е в пряг.
Сред тези мигове съм волен,
когато се докосваме свенливо пак.

Но радостта не се завръща - отшумяла.
В тръпката го няма топлият ти глас.
Простудно нежността е овдовяла
и самотник си оставам аз!

Може би те желая още
и тлее огънят в моите гърди,
очакваш буря, а не да пощи
полъха по несбъднати мечти.

Затуй така със времето подведен,
изхабен се чуствам аз
и в манипулацията на живота беден
потъва с болка моят глас.