автор: rafikah

Стъпалата ми,
лакирани в червено.
Пристъпват
по площада на Дубровник.
И чувам звънък смях,
И сенки в залеза на Адриатика.
Щастлива съм дори.
Без страх.

Събуждам се,
Усмихната все още.
Протягам се,
от сън се будя.
Денят връхлита ме -
реалност остра.
„Заспивала ли съм дори?”
- се чудя.

Започва ден.
За мен и всички други.
Но тук различен.
Мачка ме, боли ме.
Не само тялото,
и не душата.
От тях съвкупност,
Пареща без име.


Не викам даже.
Блъскам се в стените.
На части вече съм,
Не цяло.
Кървя.
Изпълвам се с ненавист:
Аз само мисля, че съм жива.
Но всъщност
Времето е спряло.