Слънцето грее, силно напича,
капчици топли по врата ми се стичат.
Вятър подухва от време на време,
за да събуди небето, което пак дреме.
За миг потрепват тогава тревичките,
широко разперват крилата си птичките.
Тихо зашумяват отново дърветата,
леко се поклащат пред мене пердетата.
Стоя до прозореца, гледам навън-
градът е заспал във летния сън.
Панелени блокове с кутийки за хора
стърчат и сивеят от дълга умора.
Поглеждам небето и в него се взирам,
дълбоко в душата си отново съзирам
един друг град, много по-ведър
от един друг свят, много по-щедър...
Отпивам две глътки от чаша с вода
и се завръщам на кротката ни Земя.
Душата ми, преминала през много ведрина,
кара ме да се разхождам
под слънчевата светлина.