автор: dara33

От далече приличала на златна, сякаш не праскова, а златна топка върху прасковеното дърво.

Някога в една чудна градина, на едно прасковено дърво се родила праскова-хубавица.
Чудно красива, бляскава и ослепителна. Имала мек мъх, който покривал розовите й нежни страни. От далече приличала на златна, сякаш не праскова,а златна топка върху прасковеното дърво. И светела прасковката, дори нощем, а щом чуела песента на щурците казвала:
-Пеят за мен и мойта красота. Щурчови серенади.
Така казвала прасковката от дървото, и дори и не подозирала, че не е центъра на света.
Когато Слънчо изгрявал рано зарана, тя потръпвала от радост и казвала:
-Мойто братче изгря на небето. То свети там, а аз тук в тази градина.
Била най-самовлюбената прасковка на света. В градината имало и други овощни дървета, украсени с плод и красота и сочност. Прасковката вярвала, че е най-красивата от всички там, в градината. Черешките не издържали на нейната надпревара сама да се хвали, и нали били бърборанки казвали:
-Прасковке, ти се самозабравяш! Засрами се, не си единственото плодче на света.
-Вие не разбирате- казала самовлюбената прасковка- аз съм слънце на слънцата.
И обърнала възмутено розовото си личице на другата страна, демонстрирайки незачитане мнението на черешките.
После пукала най-дългата си въздишка от възмущение, че някой се съмнява в достоверността на казаното от нея.
-Аз никога не греша-отсичала прасковката и се обръщала към братчето си слънчо, който весело галел страните й.
Тя обичала неговите слънчеви целувки и ласки, защото ставала още по-красива.
Една лилава сливка, и тя не се въздържала:
-Прасковке, ти си най-обикновена прасковка. Разбери и стига си се чувствала най, най, най, защото всеки е красив.
-Хъм, и кой ми го казва? Една грозна лилава сливка.
И пак не достигнали думите на сливката до сърцето на самовлюбената прасковка.
Крушите, като дъщери на слънцето, жълти и медени, хич и не взимали отношение.
-Ние не се месим там където другите спорят.
Така казвали вкусните круши от едно съседно дърво. Кайсийките били закачливи и весели. Те все се подкачали със самовлюбената прасковка:
-Прасковке, светиш като крушка, ще гръмнеш. Внимавай и по полека със силата на светлината.
После се заливали от смях, докато не ги заболят коремчетата.
Само ябълката гледала строго самовлюбената прасковка.
-Ти просто се самозабравяш. Гордостта е най-лошото нещо на света. Тя е пагубна.
-Уффф, и вие ли? Аз акъл си имам. Просто имам нужда от възхищение.
И обръщала взор от ябълките със строги очи. Уханието на прасковката се разнасяло надалече.
Един ден усетила, че нещо странно става вътре в нея. Нещо мърдало и гризкало плътта й . Едно червейче и семейството му се настанили в коремчето на самовлюбената прасковка. И дълбаели тунелчета в сочната плът. Заплакала прасковката.
Горчиви сълзи отронила от очите си, защото разбрала, че още малко ще се радва на слънцето. И пчеличките няма да жужат около нея. Нямала и приятели. Просто си нямала никой на света, който да и каже нещо мило и добро. И плачела, от сутрин до вечер.
Тя постепенно изгубила блясъка си, мъхът по нежната й кожа посивял и тя, самовлюбената в себе си прасковка изчезнала в коремчетата на гладните червейчета.
Така прасковката, дето се мислела за център на света и сестрица на слънцето, и смятала, че е най-неповторимата на голямата земя, се стопила и изчезнала.

Всъщност прасковката била най-обикновенна прасковка, просто била забравила, че плодовете са храна, не златни топки по дърветата. Щурчетата продължавали да свирят в полето. Другите плодчета разговаряли помежду си. И понякога съжалително си спомняли за онази особена прасковка, дето вярвала, че е най-ароматната и красива на земята. И въздишали тъжни в полето, очаквайки своята участ, там сред клоните на дърветата. А щурчетата свирели неуморно своите песни. Било времето на плодовете...


Гордостта е пагубна!



автор: Лили Спасова