автор: MEMO

Над парка пада мрак.
Нечакан. Нежелан. Перфектен враг.
Обвих се в палтото си и сгрях ръце.
В ума ми се рисуваше не друго, а твоето лице.
Самотна пейка сред режещия студ.
Стоя на нея и се чувствам друг.
Къде си? Аз те чакам сам сред мрака.
Да не би да си изпуснала ти влака?
Слънцето умря отдавна.
Защо ли днес си толкоз бавна?
Дъхът замръзва. Очи сълзят.
Къде си?И защо не си на път?
Фенери пламват изведнъж.
Усещам светлината им надлъж.
А мрака все по-гъст май става.
Единствено надежда ми остава.
Луната тъжно над мен се извиси
в нея виждам твоите очи.
И там...сред мрака телефона звънна.
И миг след него спрях да зъзна.
Когато чух от неговият глас това,
що ме преследваше като мълва
ни мрак, ни парк, нито луна остана,
единствен аз със новината странна.
Ти не дойде, а аз те чаках.
Ти умря...А аз горчиво плаках