автор: Me4kov

В тон с цялото прогресивно човечество и на мен ми се ще хем да има мир, хем да не бъда някакъв си безкритичен утопист.
А не може ли да бъда някакъв критичен утопист. Едва ли в буквалния смисъл. По-скоро когато човек си има вземане даване с утопиите (а всеки си има) това означава, че извършва необходимата критична дейност за смилане на действителността, мечтаейки за друга действителност, от никого не видяна, но затова пък доставяща му вяра, с която да не се отчайва напълно от живота си. Утопията се отличава от лудостта, защото претендира да е колективно възпроизводим проект за някаква по-добра другост – всякакви хора могат да застанат под някакъв лозунг за промяна към по-добро, макар че пътищата, по които достигат до определеното лого и нещата, които си въобразяват, че стоят зад него, са напълно различни, както различна е и всяка лудост. Ето, например лозунгът - Да Има Мир. Според природния закон, чиито познавач се самопрогласявам (а и според Хераклит), Мирът не е нито възможно, нито полезно състояние, но според много религиозни утопии това е било изначалното и това ще бъде крайното състояние. Но и аз вероятно, ако съм поставен под смъртна угроза или пък да стоя гладен, ще завярвам твърдо в Рая.

Навремето, на 6 годинки, бях каран от баба си Цвятка да ям на обяд огромни порции първо, второ и трето, докато тя лежеше на кушетката заслушана в злокобните гласове на Дойче Веле, гъгнещи страшни вести за войни, гладове, и за Аятолахът Хомеини. Лесно обезсърчен пред втората леща, бях круто наставляван: `Засрами се, децата в Африка гладуват, а ти да не ядеш` Тозчас лъжицата се превръщаше в транспортен кораб и натоварен с леща плаваше тежко към брега, където ококорени къдрокоси негърчета ми махаха и ми се усмихваха с белите си зъбки, а аз се чувствах щастлив, знаейки колко храна продължава да изсипва хищното капиталистическо човечество в океана. Колкото и радостно да си мечтаех, лещата оставаше неизядена, а новините не се променяха.

Относно идеята за Рая, нещата изглеждат колкото очевидно безкритични, толкова и необходими за човека, чиято основна съзнателна работа се състои в това никога да не си знае мястото, да е вечно недоволен и да иска най-доброто, претендирайки че в него е заложено нещо много повече. Оттук произлиза успокоителната работа на съзнанието по въобразяването на други приказни места,
утопии, защото светът трябва да бъде устроен по-справедливо-яче. И ако религиозните утопии са за re-peat чрез re-връзката, според както е написано в свещените книги, модерните са за кирки и лостове. Стремежът, жаждата, алчността за по-добър порядък, за по-задоволено и изявено Аз означават живота – тласъка на растежа като основен за самоорганизиращата се цялост. Утопия е, разбира се, че може да настане вечното доволство на всяка една утопия, защото по природа човек е безкрайно алчен, но и утопия е, че утопичността може да бъде преодоляна поради присъщата й неразумна безкритичност. Защото човек е устроен като си седи някъде си, където да кажем че е, непрестанно да отскача умствено към място, където не е. И така от незнайността, която прескача, започва да произхожда вярата, нестихващият стремеж за повече и по-добро, винаги различни, но много по-доловими отколкото възможностите за трайно определяне на това, на кое място е застанал, какво всъщност е и каква е точната форма на неговата утопия. Ние се самопределяме по това, което не сме. То и колективът така съществува, и на него все му задават и сам си възприема някакви утопии, а свободата на отделният индивид е да се конкурира с пласираните модели, да ги рути и предлага нови или само да ги рути или пък да изпълнява зададените, в стремежът си за себеизява и водачество над околните, за най-успешно разпръскване на семе и илюзии.

`Да бъдем пак каквито бяхме ил всинца да се изтребим`
`Не щеме ний богатство не щеме ний пари, а...`
`България на три океана`

Така, както човек е алчен за най-доброто за себе си, същевременно убеден че е най-добрият сред себеподобните (защото иначе неговата самоорганизацията няма да е успешна), тъй и колективно се има за най-прекрасния и способен да излъчва от средата си най-умни мисли (Не е ли очевидно че ние българите сме най-умни.) Вътрешновидовата конкуренция, индивидуална и групова и алчността за повече ни правят да живеем. Подредбата на света и определянето на цели водят до нуждата те да бъдат възвестявани и налагани. Така груповото съществуване става още по-възприемливо. Боговете на нашето племе са най-добрите като нас самите - давай да бием тъпанарите и да им наложим... Демокрацията. Но аз съм убеден че Демокрацията е понятие неточно определяно ако не живеем в градовете държави, които пък си имат други проблеми, както и че идеята за Световно Човечество куца. Тоз час ще се причисля към групата на анти-еди си какво и независимо, че всеки си представя нещо различно, пак ще сформираме групова среда, която да ни зарежда с убеждението, че сме по-умните и по-добрите.

Ще ми се да охуля състоянието на недоволстване от действителността, на непрестанното проектиране на по-добри светове, на заиграване в антиутопични упражнения, подхранвани от очевидно глупави и зловещи колективни проекти и идеологии, а да възвестя представата за едно отговорно понасяне на собствения избор в сферата на утопичността. Нещо като проект за човек, примирен с даденостите си, непрестанно самопросвещаващ се, за да не бъде опасен или прекалено досаден за околните, както си е понесъл необходимата насред сферата на културното лудост; Т.е. да е смирен а не да се изкушава от беса на високоумието (особено когато е за `идеални цели`). Така, бидейки всеки самокритичен утопист/ антиутопист, ще настане мир. Но къде ли ми се дянаха природните закони за алчността и конкуренцията.

Утопия ли е пълното смирение. Може би някои някога са я постигали. Всъщност тези прескоци над бездната на неназоваността осъществяват свързващата нишка с мечтаното и го явяват като истина, може би понякога даже явяват самата истина, която става раждане поради повярване. А в какво точно и дали трябва да се вярва, че има истина, това е вече въпрос, решаван на свободния пазар на убеждения, гдето всеки се стреми да сети ласките на пълноценност и на удовлетворение.



*/Публикувано в вестник 39 ГРАМА, бр. 25, UTOPIA/