автор: Ms_Mystery

Запознаха се случайно на един рожден ден, но веднага разбраха, че са един за друг. Разбираха се не с думи, а с поглед, с усмивка, с жест. Бяха винаги заедно, хванати за ръка, щастливи и с планове, изпълнени с красота и надежда. Все едно, че беше сън.
Един ден настъпи промяната.
На пръв поглед незначителна. Той трябваше да замине за известно време със семейството си за друг град. Било наложително; нещо, свързано с работата на родителите му. Уж за кратко. Освен това разнообразието е хубаво нещо. Свързано е с приключения, опознаване на нови места. На раздяла, въпреки тъгата в очите и на двамата, те се опитваха да изглеждат весели, гледайки на предстоящото събитие като на шега. Все пак, временната раздяла не можеше да бъде пречка за една голяма, дълбока и искрена любов като тяхната. Обещаха си да се чуват всеки ден, да си пишат. Последните му думи, изречени тихо, от сърце, бяха: "Ще те обичам вечно!"
Така измина половин година. В началото всичко беше идеално - говореха си по телефона, пишеха писма, в които подробно описваха случилото им се. Но постепенно отношенията им охладняха - той вече не пишеше, единствената й връзка с него бяха кратките и-мейли с думите: "Тук всичко е наред. Надявам се, че си добре. Аз съм много зает напоследък, но обещавам да ти пиша, когато имам повече време." Тя не знаеше какво да прави. Усещаше, че нещо става, но не знаеше какво. Нима той не я обича вече? А може би е срещнал друга? Съмненията й щяха да се разсеят, когато семейството се върнеше, а тя бе дочула, че това ще е скоро, макар той да не й бе споменал. Може бе трябваше да е изненада?
Наистина беше изненада, но неприятна. Родителите му се върнаха, а той беше останал там. Момичето положи огромни усилия, за да разбере защо, но в отговор получи мълчание. Нещо повече - разбра, че са се върнали, за да уредят продажбата на апартамента и да напуснат окончателно. Дадоха й само една бележка от него: "Много жалко, че не можах да дойда, но не мога да оставя всичко тук. Искаше ми се да се сбогувам лично с теб. И все пак..." Мистериозно заминаване, сбогуване, недовършена мисъл. Тя беше сигурна вече - любовта си е отишла, а той дори нямаше смелостта да й го каже лично! Това беше краят - едно наранено сърце, което трябваше да продължи напред, да забрави всички онези красиви мигове с него.
След два месеца до нея достигна тъжна вест - за смъртта на момчето, което тя все още обичаше. И мистерията бе разкрита - нелечимата болест. Тя била истинската причина за заминаването, за мълчанието, когато състоянието му се влошило и си е отишла последната надежда за излекуване. Останала само любовта, която го е накарала да се отдръпне от любимата си - по-добре да си мисли, че я е забравил, отколкото да страда заедно с него. Няколко дни след като узна цялата истина, момичето получи писъмце, в което пишеше: "И все пак ще те обичам вечно..."