автор: nafaka

Луд съм по слънчевите ти прашинки, Мария.
Отива ти тъмно-зеленото им наметало, но ароматът им е някак по-различен.
Когато са полепнали по клепачите ти, дъхът им е досущ като на песен.
„Strangers in the night”.
Тогава събирам в шепи слънцето от дясната ти трапчинка,
затварям едното си око и надничам – изплашени светулки щъкат по пръстите ми.
Знам, че ако те докосна, това ще ги убие.
От страх, обичта ми се заиграва в лявата ти трапчинка.
Има такива усмивки - с дъх на планинска тъга.
И недокосването е понякога убийствено.
Харесвам те, когато плачеш, Мария.
Луд съм по тъжните ти слънца -
изгряват, когато най-малко ги очаквам, залязват в мълчание,
а това ме кара да се чувствам нащърбен до червено.
Защото съм камъкът в нашия вир – бял и топъл над водата, черен и студен под нея.
Не протягай любопитните си ласки към тъмното –
то е това, което ме тежи на мястото ми, за да мога да ни задържам по-дълго върху слънчевата суха повърхност.
Върху безопасната повърхност на думите.
Обичаш ли, Мария?
Тогава недей.
Казах ти - луд съм.