Когато се върнаха в малката къщичка, и двамата се чувстваха променени.
Това не убегна на зоркото око на баба София, но тя нямаше намерение да се намесва между тях. Вярваше в преценката на внука си и, дори да беше убедена, че греши, това щеше да си бъде негова грешка, за която да съжалява, но и повече да не повтаря.
Ваня и Боби бяха в стаята при нея и обсъждаха нещо незначително, но когато Алекс и Вики влязоха, те набързо приключиха разговора си и момичетата побързаха да си тръгнат. Вече беше късен следобед и Ваня много добре знаеше, че майка й се тревожеше за тях.
Вечерта Виктория не говори много. Побърза да си легне, под претекст, че е ужасно уморена, като по този начин се спаси от неудобните въпроси на братовчедка си.
Вики се събуди необичайно рано. Леля Нина й направи билков чай и предложи да побърза със закуската, но момичето отказа и излезе, за да се поразходи. Утрото беше истински красиво. Слънцето току що се беше показало иззад планината и обливаше с топлата си светлина заснеженото село. Тя ускори крачката си. Бързаше. По улиците почти нямаше хора, но това бе съвсем нормално за Проглед. Тук идваха предимно туристи и то през лятото. Зимата правеше това прелестно кътче откъснато от света.
Виктория сви нагоре по пътеката за хълма. Когато стигна до върха, се спря да си почине и погледна надолу. В подножието имаше малка, черна фигурка, която упорито се изкачваше нагоре. Тя се усмихна. Затегна колана на палтото си, за да се предпази от вятъра и приседна на една голяма скала. Предпочете да го изчака.
След няколко минути Алекс седна до нея.
- Хубава сутрин! – кимна той за поздрав
- Да, както всяка друга... – отговори весело Вики
- Радвам се, че дойде. Надявам се, че не съм те затруднил...
- О, не. Чаках с нетърпение да съмне. Почти не съм спала тази нощ. – от емоциите предния ден тя наистина не бе успяла да мигне. Лежеше и обмисляше живота си, мислеше и за Алекс и, макар че не го познаваше, усещаше със сърцето си, че той вече бе станал част от нея.
- Аз – също. Вятърът беше много силен – Виктория го погледна с усмивка. Знаеше, че нощта беше една от най-тихите напоследък и оправданието му бе доста глупаво. Той сякаш чу мислите й и се изчерви. Стана и каза:
- Хайде да тръгваме. Закъсняваме.
Момичето стана пъргаво и го последва. Мълчаха. Скоро стигнаха до малка къщичка, сгушена дълбоко в гората. Едва ли някой, който не познаваше региона отлично, би успял да дойде дотук, без да се загуби. Нямаше пътека или какъвто и да било ориентир, но за Алекс, който беше израснал тук, те не бяха и необходими.
Влязоха вътре и той побърза да запали огън в камината, за да се стоплят. Виктория съблече палтото си и се настани на един груб и масивен стол до дървената масичка.
- Искаш ли да направя чай. Има малко горски билки... – попита той
- Не, не се притеснявай. Ела, седни.
Той не се възпротиви. Стана и послушно отиде до масата, но не пожела да седне до нея. Настани се на другия край. Макар и на 23, той все още беше свенлив като всяко момче, свикнало с тукашния начин на живот и възпитано грижливо от баба си, която, било то и необичайно свободолюбива, пак беше от друго поколение.
- Срамуваш ли се от мен ? – засмя се на внезапно появилия се у него свян Виктория
- Не... Предпочитам да съм по-близо до огъня....
- Говориш глупости... – той я погледна безпомощно и тя все пак се смили – Но щом искаш... Остани там. Защо пожела да дойдем тук ?
- Всъщност не знам. Исках да поговоря с теб, а тук няма къде другаде да останем сами. Неприятна ли ти е моята компания ?
- О, Алекс, компанията ти никога не може да ми бъде неприятна. – тя се усмихна и се изправи. Огънят току що се беше разгорял и тя се приближи до камината, за да почувства живителната му топлина. Той я гледаше. Беше красива. В движенията й имаше нещо грациозно, нещо, което я отличаваше от тукашните момичета. Тя не бе така груба, нито си позволяваше да направи нещо, което да го смути. Стараеше се да не го обиди с поведението и думите си и той оценяваше това. Виктория имаше дълга гарвановочерна коса, която връзваше на кок, за да не се заплита от силният балкански вятър, големи, тъмно кафяви очи, правилно лице и изключително бели зъби. Приличаше на актрисите, които даваха по телевизията и, въпреки че беше облечена в прост тъмно син вълнен пуловер и черни джинси, беше забележителна.
Алекс си спомни, че преди няколко дни Владо доста усилено се опитваше да я заговори и, понеже по думите на Яна отсъди, че е постигнал целта си, почувства леко раздразнение, което дори пред себе си не се осмели да обвърже с ревност.
- Владо обаждал ли ти се е от Смолян ? – внезапно попита той
- Не. Защо да ми се обажда ?
- Ами... помислих си, че има какво да ти каже. Доста си говорихте с него... – „Ревнивец!” усмихна се сякаш на себе си Вики и бързо каза:
- Не, между нас няма нищо.
- Това не е моя работа, извини ме. – Виктория се разсмя. Беше толкова сладък в момчешкия си срам, че й се прииска да го целуне, но се окопити и на свой ред попита:
- А Яна обаждала ли ти се е ? – той се изчерви, схващайки намека й, и стана да потърси нещо в шкафа, като се преструваше, че не е чул въпроса
- Искаш ли да ти покажа малко снимки – каза Алекс, подавайки голям албум с дебела кафява подвързия
- Разбира се, ще бъде забавно. – кимна тя и двамата прекараха около един час в смях и веселба покрай детските истории на Алекс и Боби. На снимките бяха и родителите му. Изглеждаха симпатични хора, но по пробягалата по лицето му тъга Вики разбра, че не бе готов да говори за тях. Не искаше да го насилва. Знаеше колко болезнена бе тази тема. Нали тя самата беше загубила баща си преди няколко години и още й се плачеше, когато си спомнеше, макар и случайно, за нещо, свързано с него.
Когато свършиха със снимките, вече слънцето се беше издигнало високо над хоризонта и Виктория изведнъж се сети, че трябва да тръгва. Леля Нина я беше предупредила да не се бави за закуска, но момичето знаеше отлично, че Ваня без друго спеше до обед. Вики се изправи и облече палтото си.
- Трябва да тръгвам вече.
- Да, изчакай само минута да изгася камината. – той задуши огъня и двамата излязоха в гората. Вървяха един до друг и отново мълчаха. Алекс хвана ръката й, но тя не се възпротиви. Тръгнаха по-бързо. Когато стигнаха върха на хълма, тя понечи да тръгне надолу по пътеката, но той я спря. Тя го погледна изненадана и се върна. Алекс вдигна очи и срещна погледа й.
- Аз... много те харесвам, Виктория. – тя се усмихна, но замълча за миг, който му се стори като цяла вечност, леко се повдигна на пръсти и устните им се сляха в целувка.