автор: Celena

Бързо и неусетно се нижеха дните в Проглед. Вече бяха изминали две седмици, откакто Виктория беше изпратена там от майка си.
Минаха Коледа и Нова Година и заедно с тях заваляха подаръци и поздравителни картички. Нямаше нищо по - естествено от това, да прекараш най-светлите зимни празници тук, в Родопите, където снегът се задържаше чак до пролетта и всичко блестеше с неподправената си природна красота и хармония. Всеки можеше да почувства това. Еуфорията беше във въздуха, но не тази, градската, за която Коледа се свързваше преди всичко с един задължителен, изтощителен тур по магазините, а просто с искрените радостни детски спомени, които всеки човек пази дълбоко в сърцето си. Може би това беше най-правилният начин да посрещнеш празниците – да бъдеш себе си, да почувстваш любовта на близките си, да се порадваш на снега – малки неща, които беше все по-трудно да се постигнат в града.
Тази еуфория беше завладяла и Вики. Тя, макар и дълбоко в себе си да тъгуваше за майка си, приятелките и Иво, се радваше, че бе тук. Не можеше да си представи да бъде някъде другаде точно в този момент.
Владо и Яна бяха заминали при някакви свои познати в Смолян и в селото се чувстваше липсата им. Вики и Ваня не бяха излизали, откакто те заминаха, но покрай празниците нямаха време да мислят за това.
Телефонът в кухнята иззвъня. Ваня вдигна слушалката и явно бе доволна от това, което чу, защото къщата отново се озари от веселия й смях. Тя изтича при братовчедка си, която се беше излегнала на дивана и четеше някакво старо модно списание и бързо й заповяда:
- Ставай! Стига си се излежавала!
- Защо, ще ходим ли някаде? – сепна се Вики
- Да, „ще ходим някъде” – изимитира я Ваня – Върви да се облечеш и по-бързо. След 10 минути да си готова!
Когато излязоха, усетиха свежия полъх на планината. Не бе чак толкова студено. Слънцето весело грееше и беше прекрасно време за разходка.
- Къде отиваме ? – попита Виктория
- Ще видиш де. Обещавам, че ще бъде забавно.
Спряха се пред малка, но спретната къщичка. Снегът на алеята беше грижливо струпан на малки купчинки отстрани и всичко беше изрядно подредено. Ваня позвъни на звънеца и влезе, без да почака за отговор. Личеше си, че идва тук често.
Вътре също цереше пълен ред, макар че мебелировката бе скромна. Явно стопаните на къщата държаха на това и не пестяха време и усилия да се погрижат внимателно дори за най-незначителните неща.
Двете момичета влязоха в малка, топла стаичка, обилно осветена от сутрешното слънце. На леглото седеше пълна възрастна жена и плетеше, заслушана в приказките на Алекс, който разправяше нещо за университета. При отварянето на вратата, той млъкна и тя видимо се стресна, поглеждайки изненадано към премръзналите от студа Ваня и Вики.
- Ах, каква изненада! Не очаквах, че ще се сетите за мен! – щастливо се усмихна старицата – Кое е това момиче с теб ?
- Братовчедка й, Виктория, нали помниш, че ти говорих за нея... – побърза да отговори на въпроса Алекс
- А, да... да. Простете, от възрастта е. Паметта ми започва да отслабва. Но не стойте така на вратата, седнете, седнете. Алекс, донеси още един стол от кухнята. Елате, момичета, стоплете се до огъня. Този студ сигурно няма да трае още дълго. Скоро ще се запролети... – и тя започна да бъбри нещо за времето, докато Алекс побърза да вземе палтата им и да отиде за стол и малко дърва за печката.
Вики погледна към Ваня с усмивка. Вече беше усетила защо братовчедка й толкова много харесваше баба София. Тя наистина беше изключително приятна компания.
- А Боби къде е ? – прекъсна мислите й Ваня
- Отиде до Смолян да купи някои неща. Вече всичко започна да свършва, а тук е трудно да се сдобиеш и с най-необходимото.
- Но той каза, че ще бъде тук и ни покани...
- Да, да, той всеки момент ще дойде. Сигурно ви се е обадил от града...
- Искте ли кафе, чай... ? – попита току-що влезлият Алекс. Бузите му се бяха зачервили леко от студа и лицето му изглеждаше много красиво. Тялото му също беше добре оформено от работата, която вършеше из къщата, и това си личеше дори и под вехтите, широки дрехи, които носеше обикновено. Вики се загледа в него и сякаш се замисли, но в същият този момент в стаята връхлетя Боби, носейки две големи чанти с покупки.
- Защо се забави толкова. Виж, дошли са ти гости. – погледна го с укор баба София, а той само се усмихна се и, хващайки Ваня за ръката, се изчерви виновно и измъкна приятелката си от стаята. Вътре останаха бабата, Вики и Алекс, който изглеждаше истински заинтересован от начина, по който веселите огнени езичета обгръщаха дървата, които току що бе донесъл. Настъпи кратко мълчание, което старицата побърза да прекрати.
- Алекс, защо не покажеш на момичето гледката от върха. Ако си се стоплила, разбира се, мила.
Той кимна и отиде да донесе палтото й. Двамата тръгнаха през снега. Слънцето се беше издигнало още по на високо в небето и весело се подаваше през белите облачета, изпъстрили светло-синьото небе. Тръгнаха нагоре по тясна, почистена от снега пътека. След няколко минути се покачина на малък хълм, от който се разкриваше великолепна панорама. Едва сега Вики успя да забележи цялата красота на Проглед и заобикалящата го природа. Тук наистина беше вълшебно. За момент момичето си помисли, че би й се искало и баща й да види това. Той винаги бе харесвал Родопите, но твърде рано бе повален от тежка болест и беше починал преди да има възможността да дойде да види сестра си Нина, след като тя се пренесе да живее тук със съпруга си.
- За какво мислиш ? – тихо попита Алекс
- Много е красиво...
- Да. Винаги съм обичал този хълм. Това е моето място. Още от малък идвам да погледам селото, когато съм разстроен за нещо. Гледката ми липсва, когато съм в Пловдив.
- Но все пак животът ти е там... Сигурно се чувстваш добре в Големия град ?
- О, не. Суматохата никога не ме е привличала. Свободата тук е всичко, от което някога съм имал нужда.
- Тогава защо замина ?
- Баба искаше да стана лекар като татко. Това беше най-голямото му желание. Пък и тук се нуждаят от някой, който да преглежда болните и възрастни хора. Вече почти не останаха медици по планинските села. Всички предпочитат уюта на низините. Най-вече през зимата, когато пътищата се блокират от снега.
- Може би си прав за себе си, но тук никога няма да постигнеш това, което може да ти предложи Пловдив.
- Не искам слава, нито пари. Единственото, което ми трябва е тишината и спокойствието тук, казах ти.
- А за семейство мислил ли си ? – разговорът започна да става доста личен, но сякаш и двамата не усетиха това. Всичко се случваше така естествено. Алекс седна на една скала
- Не. Не искам да имам семейство. Имам баба, за която да се грижа. Не искам никого другиго! – Вики усети скрита болка в гласа му. Явно загубата на родителите му го беше наранила дълбоко и не искаше да се привързва към човек, който отново можеше да го нарани. Тя побърза да смени темата.
- А Яна ? С нея имате ли някакви планове ?
- Може би... Кажи ми нещо за теб, Виктория. Ти имаш ли си някого ?
- Не, сама съм. – дори не усети как и защо го излъга. Просто не можеше да му каже за Иво. Той някак си нямаше място в разговора им. Беше останал някъде далече в спомените й, във Варна, в онази дискотека, в онова лято...