автор: Celena

Виктория се усмихна. Бледата светлина нежно погали лицето й и го накара да изглежда още по-красиво.
Владо се изправи и хвана ръката й. Вечерта бе прекрасна. Безоблачното черно небе беше обсипано с хиляди звезди и къпеше в сиянието си безбрежната снежна шир.
- Е, ще кажеш ли най-накрая нещо по-съществено за себе си ? – започна Владо
- Ами... какво искаш да знаеш ? – изненада се от думите му Вики
- Каквото ми кажеш... Имаш ли си някого във Варна ?
- Може да се каже, но не нищо сериозно... засега...
- Но не смяташ ли, че три месеца са прекалено дълга раздяла за „нищо сериозно” ?
- Възможно е, но ако вярвах, че той е от толкова голямо значение за мен, никога нямаше да тръгна.
- Това означава ли, че се надяваш тук да откриеш „нещо сериозно” ?
Вики поруменя и сведе очи. Не й харесваше начинът по който това момче се опитваше да я притисне с въпросите си. Погледна го с престорена досада и каза високо:
- Не, нищо не означава! Надявам се само, че няма да съжалявам, че дойдох на края на света.
Владо се усмихна фалшиво и замълча за миг. Той мразеше да говори за селото. То го подтискаше и предизвикваше срам в гордата му душа. Успехите с жените му даваха увереност, но въпреки това се чувстваше унизен, когато някой, макар и неумишлено, споменеше нещо за Проглед.
- А ти... как успя да отделиш толкова време ? Не ходиш ли на училище ? – побърза да смени темата той
- О, не. Завърших гимназия миналата година, но не ме приеха. Може би не бях готова. Реших да си дам малка почивка преди да започна същинското учене за изпитите. Мама казва, че ще ми се отрази добре.
- И какво ще бъде ?
- Психология. Обичам да помагам на хората да се справят с проблемите си, пък и мога да изкарвам добри пари...
- Да, права си. Преди няколко години и аз исках да запиша нещо в Пловдив, но не се получи. Там отиват по-умните от мен.
- Не е вярно! Познавам много хора, които учат там и никой от тях не блести с особени качества. Достатъчно е да повярваш в себе си и да се справиш с приемните изпити.
- Но тази вяра няма да ми свърши никаква работа, ако, даже и да вляза, не си взема изпити – иронично добави Владо – Ето, Алекс учи там и казва, че никак не е лесно...
- Какво си шушкате, гълъбчета ? – прекъсна ги Ваня – Вече е време да тръгваме.
Виктория пожела „Лека нощ” на всички и последва братовчедка си по засневения път към дома. След малко се чу шум и говор – бяха Боби и Алекс, които също се прибираха.
- Ах, ето, че пак се срещаме... – захили се Ваня
- Нещо против да ви изпратим ? – попита Боби и, приемайки Ваниния смях за положителен отговор, я прегърна през кръста и тръгнаха по пустата улица.
Виктория и Алекс изостанаха. Двамата вървяха мълчаливо, с наведени глави, заслушани във веселата глъчка на влюбените, която като слънчев лъч затопляше ледовитя въздух.
- Значи учиш медицина ? – каза Вики
- Аха, Ваня ли ти каза ?
- Да. Какво мислиш за нея ?
- За Ваня ли ? – усмихна се Алекс
- Не! За медицината. Трудна ли е ?
- Изобщо! Същата като Ваня е – изключително досадна, но необходима. – разсмя се той. Вики го погледна сърдито, но вече бяха стигнали до къщата на леля Нина. Момичето побърза да каже „чао” и се вмъкна на топло.