автор: dafna

Гора.
Отлитат пъстроперите
фантазии -
избягали от клетки папагали.

Езикът на света
е само вой на вятър,
клевета
на недовършена
от дядо Боже твар.

Стволове на дървета стават
моята ограда,
моя стълба,
лампиони със луна,
основа за наколното ми жилище,
стойка на микрофон
за дуета ми с бухала, ехидната, чакала...

Корените на едно дърво
прегръщат кучето ми за последно...

Затова - гора
- вселенска симетрия в зелено,
ти искам да си
моя Изход.

Ще си поръся главата
с ланска шума от въпроси
- къде бях толкова лета?
Ужасяващо еднакви сме с теб,
гора
- от върховете на косата
до пръстите на корените.
от нашествието на чувства и птици
до пожара на юлското слънце
и на зеници...

Безмълвието ти, гора,
ми помага да говоря с дърветата -
учители по мъдрост и великодушие.

Затова са по-високи от човек,
а той е само
осъденият на кръстопътища.